Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Земята под краката му сякаш се олюля, леко, но доловимо. Какво му ставаше? Сигурно беше хипоксия — планинската болест, — ефектът на голямата надморска височина върху онези, които не се бяха аклиматизирали, който понякога намаляваше кислородната наситеност в кръвта и причиняваше главозамайване. Той пое няколко дълбоки глътки от редкия планински въздух, опита се да се ориентира в света около себе си. Когато вдигна нагоре глава и обхвана с поглед планинските върхове, които сякаш се издигаха на броени инчове от него, той изпита клаустрофобия, която го върна обратно в облицованите с гума килии на остров Париш и в съзнанието му внезапно нахлу поток от жаргона, с който беше заобиколен: дисоциативно разстройство на личността, разпад на идентичността, параноя, отреагиращо, конвулсивно его . Това беше лудост — тяхна, не негова — и той щеше да я преодолее, беше я преодолял, защото именно търсенето на собственото му аз го беше довело чак дотук.

Освен ако самата тази одисея не беше пълна лудост.

Към сенките, които го заобикаляха, се присъединиха сенките, които така упорито се беше опитал да пропъди от съзнанието си.

Бумтящ, екзалтиран глас на един едър индустриалец: Ти си човекът, който не беше там… Официално ти не съществуваш!

Веселият тон на брилянтния, сляп Озирис: Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят… Ти знаеш за всичките онези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали?… Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени…

Психиатърът с правоъгълните очила с черни рамки, дългия кафяв бретон, цветните флумастери и думите, които горяха като електрожен. Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

Амблър с клатушкане свърна в една алея и пристъпи зад кофа за боклук. Облегна се на стената и с тихо стенание се опита да прогони шумовете, преплитащите се гласове, адската глъчка. Не можеше да се провали. Нямаше да се провали. Той изпълни дробовете си с нова дълбока глътка въздух, а после и още една, и затвори очи, внушавайки си, че не друго, а жилещият вятър ги е накарал да плувнат в сълзи. Трябваше да се овладее. Но изведнъж съзнанието му се изпълни с образа на компютърен екран, не, с цяла поредица компютърни екрани с примигващ надпис в центъра на всеки от тях, надпис, който пулсираше като предупредителен маяк, надпис, който се състоеше от една-единствена кратка фраза:

Харисън Амблър не е открит.

Той се преви на две и повърна, първата вълна бе последвана от втора, още по-силна. После остана наведен, почти клекнал, положил ръце върху коленете си, без да усеща студа, дишайки тежко като куче през август. Един друг глас, едно друго лице се промъкна в съзнанието му и сякаш самото слънце изгря, прогаряйки усоите на нещастието и отчаянието му. Аз вярвам в теб , казваше Лоръл Холанд и го придърпваше по-близо. Аз вярвам. Ти също трябва да повярваш.

Секунди по-късно гаденето му премина. Амблър се изправи и почувства как се изпълва с енергия и решителност. Беше изплувал свободен от мастилените дълбини на собствената си психика и се беше издигнал на повърхността — беше се отърсил от кошмар, който си беше само негов.

Сега трябваше да се впусне в друг кошмар с мисълта, че ако се провали, самият свят щеше да потъне и можеше никога да не се събуди отново.

Поглеждайки часовника си, за да се увери, че се движи по график, Амблър си проправи път към най-големия хотел в Давос, „Белведере“ на улица „Променад“ 89, който се намираше по диагонал на ъгъла срещу главния вход на Конгресния център. Гигантската структура беше бивш санаториум, построен през 1875 г. Розовата фасада беше надупчена с тесни, сводести прозорци, които имитираха амбразурите на подготвен за сражение замък от феодалната епоха.

Единствените видими сблъсъци през седмицата на годишната конференция бяха между корпоративните спонсорства. „Кей Пи Ем Джи“ бяха опънали огромен транспарант в бяло и синьо над главния вход на хотела, който се бореше за надмощие с близката реклама на транспортни услуги, увенчана с четирите преплетени кръга на логото на „Ауди“. Когато приближи входа, пулсът му се ускори; на кръглата алея за коли, редом с обичайните луксозни лимузини, се бяха наредили военни транспортни средства и спортен автомобил със синя правоъгълна полицейска лампа на капака и червена лента отстрани с думите ВОЕННА ПОЛИЦИЯ, изписани в бяло. От другия край на улицата тротоарът беше барикадиран с високи десет фута железни решетки с остри шипове; между пръчките беше промушен транспарант в бонбонени цветове, който недвусмислено предупреждаваше НЕ ПРЕМИНАВАЙ на трите основни швейцарски езика: SPERRZONE, ZONE INTERDICTE, ZONA SBARRATA.