Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

От полученото гласово съобщение разбра, че Кейстън беше успял да се присъедини към конференцията официално, възползвайки се от статута си на висш офицер от ЦРУ, за да добави името си в списъка на гостите. За Амблър обаче това беше невъзможно, а засега Кейстън не беше научил нищичко. Задачата им в крайна сметка изискваше наблюдателност, а не умозаключения. А може би изискваше чудо.

На прага на хотелския вестибюл имаше голяма изтривалка от сезал, където гостите изтупваха краката си от снега; а зад двойните врати беше постлан елегантен килим със стилни флорални мотиви. При бързата обиколка на фоайето отбеляза няколко къта за почивка, свързани един с друг, както и място за хранене, оградено с червени кадифени въжета и метални пръчки, завършващи с орнаментални месингови ананаси. Амблър се върна в най-близкия до рецепцията кът, от чийто дискретен ъгъл можеше да наблюдава влизащите в хотела, и седна на тапициран кожен стол; над махагонови фризове стените бяха покрити с раирана коприна в черно и бургундско червено и декорирани с изящни корнизи. Той се огледа в огледалото на отсрещната стена, доволен от скъпия на вид графитеносив костюм, с който беше облечен сега и който беше особено подходящ за настоящата му роля. Щяха да го вземат за един от многото бизнесмени, който, макар и не толкова забележителен като „участниците“, беше платил значителна сума, за да присъства — от онези бизнесмени, чиито молби за участие се одобряваха с предимство. Във възвишеното кралство на Световния икономически форум на госта, който си плащаше, се гледаше със същото снизхождение, с каквото се гледа на момче с пълна стипендия в скъпо частно училище. У дома такива хора, генерални мениджъри на местни бизнес структури или кметове на средно големи градове, се изживяваха като господари на вселената; в Давос те бяха нейни слуги.

Амблър си поръча чисто кафе на един от забързаните, но учтиви сервитьори и се загледа в различните бизнес издания, разпръснати по близката масичка: „Файненшъл Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Фар Ийст Економик Ривю“, „Нюзуик Интернешънъл“, „Икономист“ . Когато взе „Икономист“ в ръце, почувства леко пробождане — на корицата имаше снимка на Лю Ан, изглеждащ весел, над забавната легенда ДА ВЪРНЕМ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА ОБРАТНО НА НАРОДА.

Той бързо прелисти броя, а очите му се спираха само на големите заглавия. МОРСКАТА КОСТЕНУРКА СЕ ЗАВРЪЩА, казваше едно. АМЕРИКАНСКОТО ВЛИЯНИЕ СТАВА СПОРНО, заявяваше друго. На чести интервали поглеждаше нагоре, наблюдавайки влизащите и излизащите гости на хотела. Не след дълго откри подходящия човек — англичанин на около четиридесет години със сивееща руса коса, от банковата сфера, ако се съдеше по широката му яка и жълтата вратовръзка с ненатрапчива шарка. Той току-що беше влязъл в хотела и изглеждаше леко подразнен от самия себе си, сякаш глупаво беше забравил нещо, което му трябваше. Окръглените му бузи бяха все още розови от студа, а по черното му кашмирено палто имаше няколко снежинки.

Амблър набързо остави няколко франка до чашата си с кафе и настигна бизнесмена тъкмо когато той се качваше в асансьора; Амблър се вмъкна в кабината секунда преди вратата да се затвори. Бизнесменът беше натиснал копчето за четвъртия етаж. Амблър отново натисна същия бутон, сякаш не беше забелязал, че той вече свети. Успя да хвърли поглед на конферентното картонче на ревера на мъжа: Мартин Хибард , пишеше там. Миг по-късно Амблър последва бизнесмена надолу по коридора, запаметявайки номера на стаята, пред която той спря, но достатъчно предпазлив, за да мине покрай него с целеустремена походка и да изчезне зад завоя в края на коридора. Там Амблър спря, ослуша се да чуе как вратата се затваря зад гърба на англичанина и отново се отваря половин минута по-късно. Англичанинът излезе, стиснал кожена папка в ръце, и се върна до асансьора. Като се имаше предвид часът от деня и забързаното поведение на очевидно закъсняващия мъж, Амблър можеше да предположи, че човекът имаше среща за обяд и беше забравил папката с документите. По всяка вероятност после щеше да се запъти към Конгресния център за една от сесиите в два и половина и нямаше да се върне в стаята си поне няколко часа.

Амблър се върна във фоайето и огледа служителите на рецепцията, която представляваше елегантна конструкция от махагон и мрамор. Една от жените в края на четиридесетте, с малко повече от необходимото количество червило и сенки за очи, щеше да е най-добрият избор, реши той. Не смяташе да пробва шансовете си при четиридесетгодишния мъж с обръсната глава, въпреки че той беше свободен, нито пък при възрастната, побеляваща жена с фиксирана усмивка и следи от недоспиване по лицето си.