Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Накрая отвори предната врата, където Кейстън чакаше нетърпеливо, скръстил ръце на гърдите си.

— Отвъд е страшен студ — каза Кейстън. — А ти счупи проклетия прозорец.

— Влез.

Той затвори вратата зад Кейстън и инстинктивно я заключи. Тайните щабове не разполагаха с алармени инсталации; възможната поява на полицията представляваше далеч по-голяма заплаха от някой случаен обир.

Двамата мъже обиколиха апартамента, докато не откриха малка стая с голям телевизор в нея. Под него имаше най-обикновена кутия за кабели. Но Амблър знаеше, че това е само привидно. На покрива на сградата със сигурност имаше сателитно оборудване, свързано с партерния етаж чрез фиброоптичен кабел; самата кутия съдържаше сложното дешифриращо устройство.

Това не беше оборудване за максимална сигурност и не беше предназначено за получаване на строго секретна информация. Но материалът, който им трябваше, беше технически неповерителен, ако не и широко разпространен.

Кейстън започна да издърпва чекмеджетата на поставката на монитора, докато не откри клавиатура. Зарадва й се, сякаш беше попаднал на приятел. После включи монитора и защрака по клавиатурата.

Екранът се съживи, но се виждаха само снежинки.

— Да видим дали си спомням как се правеше — измърмори Кейстън най-вече на себе си, докато се бореше с дистанционното. Екранът внезапно се изпълни с цифри, индикиращи размера и времето на серия големи файлове за сваляне от Интернет.

Кейстън вече не изглеждаше намусен; сега беше придобил сериозен вид.

— Тези ги вземам от свободния сектор — обясни той на оперативния агент. — Неповерителни, публични материали, поне в по-голямата си част. Просто искам да видиш Ащън Палмър в стихията му. Ти си експертът по разчитане на лицата, нали? Искам да видиш това лице в пълен размер, цветно и с максимална резолюция.

Той се засуети с клавиатурата още една минута, нагласяйки различните настройки. Изведнъж на екрана се появи образът на Палмър, застанал зад катедра.

— Това е от средата на деветдесетте — продължи Кейстън. — Реч, която той държа на конференция, спонсорирана от Центъра за политически науки.

На екрана Ащън Палмър изглеждаше самоуверен, авторитетен, самовглъбен. Зад него се виждаха тъмни завеси. Той бе строго елегантен — в тъмносин костюм, тъмночервена вратовръзка и бледосиня риза.

— Традиционната форма на китайските жилища в градовете е била от типа сихейюан , буквално „отвсякъде заграден двор“. Те са се състояли от обърнати навътре жилища, наредени по четирите страни в един напълно затворен правоъгълник. В другите цивилизации столичните центрове са били центрове на космополитен порив — поривът да гледат навън, независимо дали по отношение на завоевания или открития. Китай никога не е разсъждавал така. Напротив, самата архитектура на сихейюана се е доказала като символ на националния характер. — Ащън Палмър вдигна поглед от записките си, а сивите му очи проблеснаха. — В продължение на хилядолетие, династия след династия, Средното кралство се е характеризирало със задълбочена вглъбеност. Широко разпространената ксенофобия вероятно е най-дълбокият и най-постоянен елемент на онази многообразна съвкупност от обичаи и философски мъдрости, която наричаме китайска култура. В китайската история няма Петър Велики, няма императрица Екатерина, няма Наполеон, няма кралица Виктория, няма кайзер Вилхелм, няма генерал Хи-Деки Тойо. След края на татарското иго не е останало нищо, което да наречем китайска империя — остана само Китай — Да, огромен е. Несъмнено могъщ е. Но е просто едно ограждение от четирите страни. Просто един великански сихейюан . Човек би могъл да поспори дали тази вродена ксенофобия е послужила добре на китайския народ. Безспорно е обаче, че е послужила добре на нас, останалите.

Амблър се приближи към петдесет и шест инчовия високо разделителен екран, запленен от образа на красноречивия учен, от блестящата интелигентност, която сякаш излъчваше.

— Някои политически учени вярваха, че Китай ще се промени с настъпването на комунистическия режим — продължи Палмър, след като отпи глътка вода от чашата на катедрата. — Със сигурност международният комунизъм беше точно такъв — международен в своята ориентация. Със сигурност хоризонтите на експанзията му щяха да обърнат Китай навън, да го отворят поне за събратята му от Източния блок. Или поне така предполагаха студентите по политология. Разбира се, не се случи нищо такова. Председателят Мао наложи по-строг контрол върху сънародниците си от всеки друг водач в историята; той се превърна в бог за тях. И с цялата агресивност на реториката си той не само изолира сънародниците си от силните ветрове на съвремието, но е и дълбоко консервативен, дори реакционен в използването на военната сила. С изключение на няколко дребни престрелки, има само два инцидента, който заслужават внимание. Единият е конфликтът на Корейския полуостров в началото на петдесетте, където — нота бене — Китай в действителност вярваше, че САЩ планират инвазия. Ситуацията в Корея възникна в резултат на защитна, а не нападателна позиция. Факт е, че председателят Мао наистина беше последният император — император, чиито фикс идеи бяха обърнати навътре.