Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Сърцето му биеше лудо, докато се опитваше да проумее как един такъв дребен инцидент беше предизвикал такъв обрат в съдбата му. Но какво прикриваше тя? Само лични взаимоотношения или нещо повече?

Той се извини и се обади на Лоръл по мобилния си телефон. Даде й имената на двама души. Уговориха се да отиде в Националната библиотека на Франция в осми район, където да потърси съответните материали из научните архиви — материали, до които нямаше да се доберат лесно по други начини. Когато затвори, Амблър се почувства малко по-спокоен и осъзна защо всъщност й се беше обадил. Изпитваше нужда да чуе гласа й. Беше толкова просто, Лоръл Холанд стоеше между него и пълното отчаяние; тя оставаше символ на здравия разум в един свят, който наистина изглеждаше обезумял.

След малко Кейстън се обърна към него. Беше намислил нещо.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? Амблър разсеяно кимна.

— Как се казваш?

За Пол Фентън само най-доброто , помисли си заместник-секретарят Уитфийлд, когато той я покани в покоите си — императорския апартамент в изискания хотел, „Джордж“. Осеметажният хотел, разположен между Триумфалната арка и Сена, вероятно беше най-добрият в града. Повечето стаи бяха елегантно проектирани в лека и ненатрапчива версия на стила на Луи X. Но не и императорският апартамент, в сравнение, с който останалите стаи приличаха на отшелнически килии. Величественото входно фоайе на императорския апартамент преминаваше в просторен салон с отделни кътове за хранене и почивка. До салона имаше дори допълнителна баня — за гости на госта. Интериорът се допълваше от множество картини и скулптури, отдаващи почит на Наполеон и Жозефина. С изключение на стените, които бяха облицовани в златистожълта материя, всичко бе решено в зелени нюанси и тъмно дърво. В изобилие бяха бронзовите съдове и вазите за цветя. От прозореца се виждаше спиращия дъха пейзаж на града, сред който ясно се открояваха Домът на Инвалидите, кулата Монпарнас и, разбира се, Айфеловата кула.

Елън Уитфийлд оцени изгледа. Самият апартамент я шокира с кошмарния си вид. За нейното критично око обстановката беше ужасно натруфена, крещяща — най-лошият възможен кич. Но пък цялата кариера на Фентън беше доказателство за идеята, че нищо на света не е така успешно, както излишъкът.

Фентън — зачервен, рошав, едър като мечка — я въведе в салона, където двамата седнаха на кресла на зелени райета край малка стъклена масичка. Уитфийлд прокара пръсти по страничните облегалки на креслото, изработени от дърво и украсени с позлатени бронзови орнаменти в някакъв древноегипетски мотив.

— Не знам дали някога съм успяла да ти обясня напълно колко съм ти благодарна, колко сме ти благодарни за всичко, което направи за нас през годините. — Уитфийлд говореше искрено и уверено, а очите й се разширяваха почти прочувствено. Тя заговорнически се наклони напред. Отблизо забеляза колко пухкава, розова и гладка е кожата на Фентън, сякаш беше прекарал цялата сутрин в козметичен салон. Той имаше прекалено развитите рамене и дебели предмишници на човек, който отделя часове за дигане на тежести. Фентън работеше по много проекти; един от тях очевидно беше собственото му тяло. Той скромно сви рамене.

— Да ти предложа кафе?

Заместник-секретарят обърна глава към абаносова масичка за сервиране.

— Забелязах, че вече имаш готово кафе, колко предвидливо. Но нека аз да го донеса. — Тя се изправи и се върна с подноса. На него имаше сребърна каничка с прясно сварено кафе, малка керамична съдинка с мляко и захарница. — Аз ще бъда майката — каза Уитфийлд и наля кафе в две изящни порцеланови чаши.

Тя се отпусна в креслото и отпи глътка от дъхавото кафе, което обичаше да пие чисто. Фентън, както бе запозната, го предпочиташе силно подсладено и сега също не пропусна да му сипе няколко пълни лъжички захар.

— Всичката тази захар — измърмори тя с майчински укорителен тон. — Някой ден ще те убие.

Фентън отпи глътка и се ухили.

— Вълнуващи времена, нали? Знаеш, че винаги съм бил готов да окажа нужната помощ. За мен е удоволствие да работя с човек, който гледа на света по моя начин. И двамата осъзнаваме, че Америка заслужава по-сигурно бъдеще. И двамата осъзнаваме, че трябва да се борим с утрешните заплахи още днес. Ранно откриване, нали така?

— Ранно откриване, ранно лечение — съгласи се тя. — И никой не го прави по-добре от твоите хора. Без твоите оперативни агенти и разузнавателни системи никога нямаше да направим толкова жизненоважен напредък. По наше мнение ти не си просто един частен наемник. Ти в действителност си пълноправен партньор в мисията ни да предпазим американския възход.