Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Виж се. Чуй се. Поведението ти е напълно непрофесионално. Граничи с душевното разстройство. Не се ли чуваш колко безумно звучиш? В моята работа трябва да се справям с повече неща, отколкото изобщо можеш да си представиш. Ако искаш среща, ще се срещнем още в понеделник сутринта. Но сега ме слушай и ме слушай внимателно. Ако не напуснеш къщата ми незабавно, ще те изпъдя от службата ти — завинаги и необратимо. А сега изчезвай от погледа ми.

Амблър стоеше и дишаше трудно, собственият му гняв беше някак изместен от нейната бушуваща ярост.

— Понеделник — тежко отрони той и се обърна да си върви.

На няколко мили от Фокс Холоу зад него внезапно се появи голям ван на Бърза помощ с пулсиращи червени светлини и сирена и той отби встрани от пътя. Линейката бързо спря и препречи пътя му отпред, а отзад го блокира друга кола, тежък буик. От линейката се изсипаха няколко мъже — санитари? Нещо не беше наред. Още няколко излязоха от седана зад него. Докато го издърпваха от колата му и грубо забиваха спринцовка в ръката му, той се опита да си обясни какво се случваше. Мъжете се държаха като представители на властта, изпълняващи заповеди, и действаха като професионалисти. Но кои бяха те и какво искаха от него?

Мъглата в главата му не се беше разнесла напълно и забулваше случилото се след това, както преди забулваше случилото се преди това. Докато го завързваха на носилка, той чу тихите, напрегнати думи, които хората от екипа си размениха. После съзнанието му се замъгли. Това беше началото на дълъг здрач.

И пак се беше спуснал здрач, когато Амблър отвори очи в хотелската стая.

Преди няколко дни беше „пациент“ в заведение с максимална сигурност. Сега се намираше на океан разстояние от там. И все още не беше свободен.

Амблър отвори очи, фокусира поглед върху бледия счетоводител и започна да говори, описвайки възможно най-подробно действията и наблюденията си. Времето беше замъглило хиляди подробности, но въпреки това главното от случката беше съвсем ярко в спомените му.

— Опасявам се, че изгуби съзнание за малко — каза Кейстън, след като Амблър беше говорил пет минути без прекъсване. — Радвам се, че се върна сред живите.

Той остави настрана четивото си, „Журнал по приложна математика и стохастичен анализ“.

— А сега ще се пръждосаш ли от леглото ми?

— Извинявай. — Амблър се протегна, стана и се премести върху фотьойла с цвят на горчица. Сигурно беше задрямал. Според часовника му бяха изминали четири часа.

— Значи Мимолетност е самата Елън Уитфийлд?

— Това беше псевдонимът й от времето, когато все още участваше в оперативна работа. Когато досиетата станаха дигитални, всички тези неща се изгубиха. Не бяха запазени официални документи. Особено що се касаеше за собственото й досие — тя искаше тотално изтриване. Каза, че става въпрос за предпазни мерки.

— Това обяснява защо не открих нищо — каза Кейстън. Той безмълвно впери очи в агента. — Искаш ли още едно питие?

Амблър сви рамене.

— Има ли минерална вода в минибара?

— Разбира се, има „Евиан“. По настоящия обменен курс струва 9,25 долара за 500 милилитра. Колко е това, 16,9 унции. Значи прави петдесет и пет цента за унция. Петдесет и пет цента за глътка вода? Достатъчно, за да ме накара да повърна.

Амблър въздъхна.

— Предполагам, че трябва да се възхитя на точните ти калкулации.

— Какви ги говориш? Закръглям цифрите като луд.

— Моля те, само не ми казвай, че имаш семейство. Кейстън почервеня. Сигурно ги докарваш до лудост.

— Изобщо не е така — почти се усмихна счетоводителят. Защото, разбираш ли, те не чуват и дума от това, което им говоря.

— Значи сигурно докарваш себе си до лудост.

— Всъщност това ме устройва чудесно. — За миг на лицето на Кейстън се изписа забавно изражение и Амблър осъзна с изумление, че сухият като пепел счетоводител беше любящ баща. Кейстън бързо се върна към предишната си деловитост. — Мъжът, който беше със заместник-секретаря Уитфийлд в библиотеката — опиши ми го възможно най-подробно.

Амблър сякаш отправи взор в миналото и върна образа в съзнанието си. Мъж над шестдесет години. Посребрена коса, старателно загладена над високо чело. Челото бе забележително гладко, лицето — с изящни черти и дълбокомислено изражение, скулите високи, брадичката силна. Амблър започна да описва фигурата му, както си я спомняше.

Кейстън го слушаше и отново потъна в мълчание. После развълнувано се изправи; на челото му пулсираше вена.