Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Не може да бъде — ахна той.

— Това си спомням — каза Амблър.

— Ти описваш… но това е невъзможно.

— Какво е невъзможно?

Кейстън отвори лаптопа си. След като написа няколко команди в интернет търсачка, той отстъпи назад и покани Амблър да погледне. Екранът беше изпълнен с лика на мъж. Същият мъж, когото Амблър беше видял в къщата на Елън Уитфийлд.

— Това е той — потвърди Амблър с втвърден от напрежение глас.

— Знаеш ли кой е този мъж? Амблър поклати глава.

— Името му е Ащън Палмър. Уитфийлд е учила при него, когато е била студентка.

Амблър сви рамене.

— И какво?

— По-късно тя се отрече от него и от идеалите му. Прекъсна всякакъв контакт с него. В противен случай не можеше да се надява на кариера.

— Не разбирам.

— Ащън Палмър, името нищо ли не ти говори?

— Само смътно — призна Амблър.

— Може би си твърде млад. Преди двадесет, двадесет и пет години той беше най-ярката звезда на небосклона на международната политика. Многократно публикуваше статии във „Външни работи“. И двете политически партии го ухажваха. Водеше семинари в Уест Уинг и в проклетия Овален кабинет. Хората се хващаха за всяка негова дума. Дадена му беше почетна позиция в Държавния департамент, но той беше по-голям от това. Беше предопределен да стане следващия Кисинджър, един от онези хора, чиято визия оставя отпечатък в историята, пък бил той добър или лош.

— И какво се случи?

— Много хора биха казали, че е самоунищожение. Или може би просто не е преценил правилно. Започнаха да гледат на него като на екстремист, опасен фанатик. Може би е решил, че политическото му и интелектуалното влияние са достигнали нивото, на което може да излага възгледите си открито и да печели привърженици само поради простия факт, че той прави изявленията. Ако е било така, сгрешил е. Възгледите му бяха опасни и щяха да насочат страната към сблъсък с историята. Той държа особено подстрекателска реч в института за чуждестранна политика „Максимилиан“ във Вашингтон и след това няколко държави, смятайки, че той представлява правителството или някоя правителствена структура, реално заплашиха да изтеглят посланиците си. Представяш ли си?

— Трудно.

— Секретарят на Департамента прекара цяла нощ на телефона. На практика за една нощ Палмър се превърна в персона нон грата. Зае преподавателско място в Бръшляновата лига 15 15 Ivy League — лига на най-престижните висши учебни заведения в Америка. — Б.пр. , построи си собствен академичен център и беше назначен в борда на директорите на някаква отцепническа консултантска групировка във Вашингтон. Тази информация е свалена от уебстраницата на Харвард, но всеки в Държавния департамент, поддържал близки отношения с него, се превърна в обект на подозрения.

— Значи никой от хората му не е стигнал далеч.

— Всъщност има доста палмерити из цялото правителство. Брилянтни студенти, завършили Школата на Кенеди в Харвард или следдипломната програма към правителството. Но ако искаш да имаш кариера, не можеш просто да признаеш, че си привърженик на Палмър. И със сигурност не бива да поддържаш връзки със стария разбойник.

— В това има смисъл.

— Но си видял двамата заедно, а това не звучи смислено.

— Я забави малко ход.

— Говорим за основен играч от Държавния департамент в компанията на професор Ащън Палмър. Разбираш ли колко взривоопасно е това? Осъзнаваш ли колко бързо е можело да я съсипе? Както веднъж каза един велик американски юрист, „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“. А тя е единственото нещо, което те не могат да си позволят.

Амблър присви очи и си представи зачервеното от гняв лице на Елън Уитфийлд. Сега вече разбираше страха, който беше забелязал у нея.

— Значи за това е било всичко.

— Не бих рискувал да определя онази случка като всичко. — Кейстън беше прецизен както винаги. — Но за един висшестоящ член на Държавния департамент да поддържа връзки с Палмър означава професионално самоубийство. Особено като шеф на Отряда за политическа стабилизация Уитфийлд просто не може да си позволи да има отношения с Палмър.

Амблър се облегна назад и се замисли. Уитфийлд, хладнокръвен и красноречив лъжец, вероятно би могла да обясни на всеки друг присъствието на Палмър. Но Амблър беше единственият човек, когото не би могла да заблуди.

Затова е бил затворен. Заради тази информация, която не биваше да изтече. В такъв случай записът на параноичното му бълнуване е бил застраховка, че нищо, което излиза от неговата уста, не бива да се приема за достоверно. В онази нощ сигурно се беше паникьосала и бе активирала код 918ПСЕ, рядко използвания протокол за психиатричен спешен случай с агент под прикритие. Той беше споменал за взети предпазни мерки — намеквайки, че в случай на смъртта му наяве ще излезе компрометираща информация — и тя бе решила, че единствената възможност е да го държи под ключ. А после да го накара да изчезне.