Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Отново го заля яростта, която беше изпитал в Чанхуа. Яростта от предателството. Вече беше петък следобед, краят на работната седмица във Вашингтон, но не и краят на неговата. Съжалявам, но заместник-секретарят Уитфийлд е на съвещание. Може да оставите ново съобщение, ако желаете. Когато позвъни час по-късно, отговорът на секретарката й беше невъзмутим — очевидно подчинената бе помолена да се отърве от напастта. Съжалявам, заместник-секретарят Уитфийлд си тръгна от работа.

Безумие! Тя наистина ли си мислеше, че може вечно да го избягва — да избягва истината? Почервенял от гняв, той скочи в колата си и отиде до дома на Уитфийлд в покрайнините на Фокс Холоу, селце, разположено на запад от Вашингтон. Знаеше къде живее тя и там нямаше как да го отпрати.

Половин час по-късно той придвижи бавно колата си покрай бяла ограда и зави по елегантна алея, с крушови дървета, наредени от двете й страни. Самата къща представляваше внушително имение с елегантни фасади от състарени червени тухли и големи прозорци. Беше заобиколена от артистично подрязани магнолии и високи рододендрони. Широки каменни стъпала водеха от кръглия паркинг до входна врата от резбован дъб.

Семейство Уитфийлд, спомни си той, беше натрупало богатството си през деветнадесети век от стоманодобив и производство на железопътни релси, както и на износа на такива продукти. Семейното богатство малко понамаляло в следвоенните години, когато потомците на рода се насочили към сектори от по-значителен културен и интелектуален престиж — по един Уитфийлд имаше в музея „Метрополитен“, в Националната галерия, в института „Хъдзън“, а няколко други се бяха насочили към по-приемливата сфера на международното банкиране. Но добре управляваните попечителски фондове се грижеха нито един Уитфийлд да не се тревожи за плебейския проблем на приходите и разходите и както при клана Рокфелер, през десетилетията се беше установила фамилната етика да се работи. Фактът, че да се работи не изискваше отричането от достъпните земни блага, беше очевиден от колониалното великолепие на имението Уитфийлд. То беше впечатляващо, но не помпозно и определено не беше жилище, което можеше да се поддържа с правителствена заплата.

Амблър спря пред внушителните двойни врати в средата на къщата и излезе от колата си. Позвъни на звънеца. Секунди по-късно се появи жена — може би филипинка? — в камериерска униформа от колосан черен плат и бяла предница на къдрички.

— Казвам се Хал Амблър и съм тук да се видя с Елън Уитфийлд — заяви той, едва сдържайки се.

— Мадам не приема никого — отвърна униформената жена. А после сковано добави: — Мадам не е тук.

Разбира се, лъжеше. Дори и Амблър още да не го беше разбрал, гласът на Уитфийлд се чуваше от близката стая. Амблър избута протестиращата филипинка, закрачи през застланото с плочи фоайе и нахълта в облицована с дърво библиотека с широк мансарден прозорец и високи до тавана лавици.

Елън Уитфийлд беше там, седнала пред куп документи. С нея беше и по-възрастен мъж. Амблър се вторачи в него. Стори му се познат. Имаше вид на учен, с посребрена коса и голямо чело; червената му копринена вратовръзка бе спретнато вързана и изчезваше в жилетката под сако от туид. И двамата изглеждаха погълнати от документите пред тях.

— Мадам, казах му, че не… — Рязко нарушената тишина от шумно протестиращата филипинка накара Уитфийлд и възрастния мъж да вдигнат очи, сепнати и изумени.

— По дяволите, Амблър! — кресна Уитфийлд, чиято първоначална изненада сега се разрастваше в кипящо възмущение. — Какво, за бога, правиш тук?

Възрастният мъж се беше обърнал с гръб към него, сякаш беше изпитал внезапен интерес към книгите по лавиците.

— Знаеш чудесно какво правя тук, заместник-секретар Уитфийлд — отвърна той, произнасяйки титлата й със смразяващо презрение. — Искам отговори. Писна ми от тактиката ти на отлагане. Мислиш, че можеш да ме избягваш? Какво се опитваш да скриеш?

По лицето на Уитфийлд бяха избили петна от ярост. — Ти, параноичен кучи син! Махай се от къщата ми! Махай се веднага! Как се осмеляваш да нарушаваш личното ми пространство! Как се осмеляваш! — Протегнатата й ръка сочеше вратата. Амблър забеляза, че тя трепери. От гняв? От страх? Струваше му се, че и от двете.

— Получи меморандума ми — ледено процеди Амблър. — Той съдържа истината. Нима мислиш, че можеш да заровиш истината? Нима мислиш, че можеш да заровиш мен? По-добре забрави за това. Повярвай ми, взел съм предпазни мерки.