Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Нито пък ти. Точно това се опитвам да открия, разбра ли? Така че си запази хленченето за някой, който поне ще се преструва, че му пука.

— Ти не проумяваш. Връщам съзнанието си назад и там няма нищо. Разбираш ли? По екрана има само снежинки. Никаква картина. — Заля го вълна на изтощение. Беше уморен. Беше твърде уморен, за да говори. Беше твърде уморен, за да мисли.

Отиде до леглото и легна, нещастно вперил очи в тавана. Кейстън изсумтя.

— Майната й на картината. Започни с дребните факти. Как се върна от Тайван?

— Нямам представа.

— С какъв транспорт?

— По дяволите, казах ти, че не знам — избухна Амблър. Кейстън беше невъзмутим, очевидно сляп за емоциите на Амблър, за агонията, която настойчивостта му причиняваше. — С плуване ли се върна? Или с параход?

Главата на оперативния агент пулсираше; той се бореше да се овладее, да успокои дишането си.

— Шибай се — каза тихо. — Не чу ли и дума от онова, което казах?

— По какъв начин? — повтори Кейстън. В гласа му нямаше нежност, само нетърпение.

— Сигурно съм летял.

— Значи все пак имаш някаква представа, ти, потънало в самосъжаление копеле. И откъде точно си летял?

Амблър сви рамене.

— Предполагам от летище „Чан Кайшъ“ край Тайпе.

— С кой полет?

— Не з… — Той примигна. — „Катей Пасифик“ — чу се сам да казва.

— Търговски полет значи. — Кейстън не изглеждаше изненадан. — Търговски полет. Дванадесет часа. Взе ли си питие на борда?

— Сигурно.

— И какво питие би си взел?

— Предполагам уиски, „Уайлд Търки“.

Кейстън вдигна телефона и набра румсървиса. Пет минути по-късно в стаята пристигна бутилка „Уайлд Търки“. Той наля два пръста в една чаша и я подаде на Амблър.

— Отпусни се, пийни едно — нелюбезно му каза счетоводителят. Веждите му бяха сключени и предложението беше заповед — счетоводителят се беше превърнал в барман от ада.

— Аз не пия — запротестира Амблър.

— Откога?

— Откакто… — Амблър се поколеба.

— От остров Париш. Но преди това си пиел, ще пиеш и сега. До дъно!

— За какво е всичко това?

— Научен експеримент. Просто го направи.

Амблър отпи и бърбънът леко прогори гърлото му. Не изпита еуфория, а само чувство на замаяност, объркване, нарастващо гадене.

Кейстън му наля ново питие и Амблър го пресуши.

— По кое време пристигна самолетът? — настойчиво попита счетоводителят. — Вечер или сутрин?

— Сутрин. — В червата му запълзя безпокойство. Знанието се връщаше към него сякаш от друго измерение. Не ставаше по негово желание, не можеше да го предизвика. Но все пак то беше предизвикано и се беше появило.

— Срещна ли се с командващия операцията? Амблър се смрази. Сигурно беше се срещнал.

— Следващият въпрос — безмилостно отсече Кейстън. Той сякаш напредваше през необятен списък с въпросчета като птица, кълвяща скален отломък. — Кой е Мимолетност?

Амблър имаше чувството, че стаята се завърта около него, а когато затвори очи, тя се завъртя още по-бързо. Остана безмълвен дълго време. Като изстрел в Алпите въпросът отключи малко свлачище, което се превърна в лавина. Той потъна в мрак.

А сетне в мрака се появи сияние.

Отново беше в Чанхуа. Минало, което хвърляше сянка върху настоящето му. В съзнанието му нахлу френетичен вихър от образи и той се озова сред водовъртеж от кипяща дейност, помела острова. Беше открил онова, от което се страхуваше.

Последваха серия пробягващи, неясни картини. Стюардесата от полета на „Катей Пасифик“, поредната чаша бърбън на ръка разстояние, обслужване на ниво. Таксиметровият шофьор на „Дълес“, тринидатец с хлътнали бузи и твърди убеждения за най-краткия маршрут. Апартаментът му в „Баскертън Тауърс“, който в онзи ден изглеждаше толкова малък, толкова стерилен. Малко повече от място, където само да се изкъпе, облече и подготви за, както изглеждаше, битка.

За битка.

Каква битка? Над спомените му отново се спусна странна мъгла и ги забули. Но Амблър… не, Таркин, той беше Таркин… почувства мъждееща някъде дълбоко в него емоция. Ако можеше да си възвърне тази емоция, щеше да си възвърне и спомените, които я придружаваха. Емоцията беше особена; особено силна смесица на вина и най-вече гняв.

Мъглата се поразсея. Пред очите му изкристализираха сгради и хора, първо потопени в поток от бял шум, а после по-отчетливи и разбираеми. Усещането беше живо, реално, настоящо.

На Таркин му липсваше моралният нарцисизъм да смята, че ръцете му някога са били чисти, но сега вбесен откри, че те току-що бяха изцапани с кръв от необяснима професионална грешка.