Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Трябваше да уведоми Мимолетност.

Кипящ от ярост и невяра, Таркин се върна в главния щаб във Вашингтон. Мъж с вратовръзка като безброй други, в голяма каменна сграда като безброй други. Запъти се право към целта, към заместник-секретаря, отговарящ за Отряда за политическа стабилизация, към Мимолетност.

А сетне необяснимото стана непростимо. Заместник-секретарят Елън Уитфийлд, главен директор на Отряда за политическа стабилизация, беше човек, когото той познаваше добре, безспорно твърде добре. Тя беше хубава жена със силна брадичка, малък прав нос и високи скули; лешниковата й коса подчертаваше тъмносините й очи, акцентирани с лек грим. Беше хубава, а някога за него беше почти красива. Това беше преди много години, почти в началото на кариерата му, когато тя все още участваше в оперативни операции, и аферата им, консумирана основно в крайбрежните колиби на Северните Мариански острови, бе продължила по-малко от месец. Онова, което се случи в Сайпан , беше казала тя с усмивка, ще си остане в Сайпан .

Тя се кандидатира за административен пост в Държавния департамент малко след това; той прие следващото си оперативно назначение — специалните му умения го правеха незаменим на полето, така му казваха. В следващите години кариерите им понякога се срещаха, понякога се раздалечаваха. В „Консулски операции“ тя стана известна с невероятно добрата си организираност — малцина администратори бяха толкова обиграни в обработването и установяването на приоритети на различните нива от разузнавателни и оперативни въпроси. Освен това тя прояви отлични умения в офисната политика — да ласкае по-висшестоящите, без това да си личи; да препъва онези, които препречваха пътя й към напредъка, отново, без да издава преднамереност. Година след като получи първата си позиция в столицата, тя бе издигната в младши директор на Бюрото по източноазиатски и тихоокеански въпроси; две години по-късно бе избрана за заместник-директор в „Консулски операции“; три години след това стана самостоятелен директор на подразделение и скоростно съживи Отряда за политическа стабилизация, разширявайки обхвата на компетенциите и операциите му.

В „Консулски операции“ считаха ОПС за „силно проактивен“ — критиците казваха „безразсъден“, — а сега нещата се влошаваха. За своите критици оперативните агенти от ОПС нехаеха за правилата и бяха твърде агресивни, като третираха пактовете на международния закон с уважението, което един бостънски шофьор проявяваше към пътните знаци. Фактът, че над това формирование властваше някой така принципен и овладян като Елън Уитфийлд, изненадваше много от колегите й. Но не и Амблър. Той знаеше, че тя притежава дива страна, смесица от импулсивност, пресметливост и нещо, което някога бяха определяли като сатанинство. Веднъж, през един влажен август в Сайпан, това му се беше сторило възбуждащо.

Но Уитфийлд, която си беше спечелила цивилния пост на заместник-секретар — сега проявяваше любопитна способност да се изплъзва. Понякога Амблър се питаше дали общата им „история“ не я караше да изпитва неудобство, но в действителност тя не беше от този тип хора, нито пък гледаше на аферата им като на нещо повече от приятно прекарване на времето през иначе отегчителната служба. Приятно прекарване на времето, приключило по приятен начин. На четвъртия път, когато му казаха, че заместник-секретар Уитфийлд е на „съвещание“, Амблър разбра, че го отрязват. Вече беше написал и изпратил доклада си по покушението над Лун. Сега търсеше чия беше отговорността. Искаше тя да му обещае, че ще проведе пълно и правилно разследване на този фатален провал в разузнаването. Искаше признание, че ОПС е сгрешил и че ще се предприемат стъпки, за да се въведе ред в задния двор.

Със сигурност не искаше твърде много.

Пет дни след пристигането му във Вашингтон Амблър научи чрез неофициални канали, че Уитфийлд дори не е подала официален меморандум с неговото оплакване, както изискваше стандартният протокол. Това беше нарушение. Уитфийлд беше известна, дори награждавана, за склонността си към перфекционизъм. Нима беше така засрамена от провала си, че да откаже да го признае пред директора на „Консулски операции“ и държавния секретар? Нима мислеше, че може да го прикрие, като се имаше предвид всичко, което той беше успял да открие? Имаше нужда да се изправи срещу нея, да чуе обяснението й.

Имаше нужда да го чуе на лична среща.