Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

След като човекът от ЦРУ влезе в ресторанта, Амблър продължи да наблюдава таксито, което изчезна зад ъгъла. После изчака още пет минути. Все още нищо.

Той прекоси натоварената улица и прекрачи прага на „Макдоналдс“. Вътре беше тъмно, с изключение на приглушено червеникаво осветление, което бе по-подходящо за район на червените фенери. Кейстън се беше настанил в ъглово сепаре и отпиваше кафе.

Амблър си купи два сандвича с бекон и седна на маса в задната част на заведението, но позволяваше ясна видимост към вратата. После улови погледа на Кейстън и с жест му нареди да се присъедини към него. Кейстън очевидно беше избрал сепарето си като най-прикрито. Това беше грешка, каквато нито един оперативен агент не би допуснал. Ако на мястото нахлуеха враждебни единици, то това се случваше, защото те вече знаеха, че си там. Беше много по-добре да забележиш присъствието им възможно най-скоро — да увеличиш до максимум собствената си готовност. Само аматьорите се ослепяваха сами, заставайки извън полезрение.

Кейстън седна на малката маса от светло дърво точно срещу Амблър. Изглеждаше нещастен.

Амблър продължаваше да оглежда помещението. Не можеше да отхвърли възможността, че Кейстън е неволна маша; ако в тока на обувката му имаше предавател например, щеше да е лесно да съберат екип извън полезрението им; дори нямаха нужда от визуално наблюдение.

— По-едър си, отколкото на снимката — отбеляза Кейстън. — Но пък и снимката беше само три на пет инча.

Амблър не му обърна внимание.

— Кой знае, че си тук с мен? — нетърпеливо попита той.

— Само ти — отвърна мъжът. Гласът му беше мрънкащ, но в него отново липсваха следи на коварство или заблуждение. Лъжците често те гледаха внимателно, докато говореха; искаха да проверят дали си се хванал на лъжата или трябва да се постараят повече, за да те убедят. Онези, които казваха истината в обикновен разговор, просто приемаха, че ще им повярваш. Очите на Кейстън се спряха върху хамбургерите в подноса пред Амблър.

— И двата ли ще ги ядеш? Таркин поклати отрицателно глава. Американецът грабна единия хамбургер и започна лакомо да преглъща.

— Съжалявам — каза след малко. — Не съм ял от доста време.

— Трудно се намира прилична храна във Франция, а?

— На мен ли го казваш — откровено заяви мъжът, несъзнаващ сарказма на Амблър.

— А сега ми кажи кой си всъщност? Не приличаш на агент на ЦРУ. Не приличаш нито на оперативен агент, нито на прилагащ закона служител. — Той огледа прегърбения, пълничък човек пред себе си. Мъжът очевидно не беше във форма. Както не беше и на място. — Приличаш на счетоводител.

— Така е — каза мъжът. Той извади механичен молив и го насочи към Амблър. — Така че не се закачай с мен. — Усмихна се. — Всъщност съм вътрешен одитор. Но съм в управлението от тридесет години. Просто съм от онези, които не излизат много-много навън.

— От задния офис значи?

— Така бихте се изразили вие, момчетата от предния офис.

— Как се озова в управлението?

— Наистина ли имаме време за този разговор?

— Разкажи ми — каза Амблър с настойчива нотка в гласа си, която не беше твърде далеч от заплахата.

Кейстън кимна; той знаеше, че мъжът, известен като Таркин, не пита от безцелно любопитство, а като мярка на потвърждение.

— Резюмето е, че започнах работа по корпоративни измами към Държавната комисия по сигурността. После ме наеха по един проект в „Ърнст енд Янг“, само че там имах чувството, че правя корпоративни измами. Междувременно на някой умен мозък във Вашингтон му хрумнало, че на базисно ниво ЦРУ всъщност си е една компания. Решили, че трябва да привлекат някой с моя ексцентричен комплект от умения. — Той пресуши кафето си. — И наистина имаха предвид ексцентричен.

Амблър изучаваше мъжа, докато той говореше, и отново не откри признаци на заблуда.

— Значи бях открит от един абсолютен оперативен аматьор — отбеляза Амблър. — От един чиновник зад бюро. Не знам дали да съм развеселен или покрусен.

— Може и да съм чиновник зад бюро, Таркин, но това не ме прави кръгъл идиот.

— А точно обратното, сигурен съм — каза оперативният агент. — Разкажи ми как ме откри и после ми кажи защо?

В ъгълчетата на устните на мъжа заигра бегла усмивка — момент на потисната суета.

— Беше лесно, след като знаех, че си в Париж.

— Както сам изтъкна, този район се населява от единадесет милиона души.

— Ами, започнах да мисля за вероятностите. Париж не е добро място за криене; градът все още е главна зона за разузнавателните общности на няколко нации. Всъщност това до голяма степен е последното място, на което трябва да бъдеш. Значи не си дошъл тук, за да се скриеш под земята. Вероятно имаш работа за вършене, но в такъв случай защо не си вдигнал лагера при първа възможност? Това ме остави с приемливата вероятност да си тук, защото търсиш нещо — информация. И сега, кое би било последното място на света, където би се появил бивш член на „Консулски операции“, провъзгласен за „отцепник“? Очевидно парижкият офис на „Консулски операции“ — поне така биха разсъждавали моите колеги. Последното място, на което би отишъл.