Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Засега — увери го Уитфийлд — всеки го прави.

— Включително и Таркин? — настоя Палмър с пламтящи очи.

Уитфийлд кимна с бегла усмивка.

— Особено Таркин.

Амблър гледаше право пред себе си, докато напускаше улица „Сен Флорентен“ №2. Искаше да прилича на мъж, който няма време за губене. Това не беше особено трудно, защото той наистина нямаше време за губене. Щом излезе на улицата и се отдалечи от консулството, той промени походката си и доби вид на безцелен минувач, шляещ се край червените тенти и лъскавите витрини. На път към улица „Сент Оноре“, той наблюдаваше зорко всичко наоколо, докато се преструваше на потопен в собствения си вътрешен свят.

Да си нащрек беше нещо повече от това да виждаш. Да си нащрек също така означаваше да слушаш — човек винаги трябваше да се ослушва за стъпките на някой извън полезрението си, който забързваше и сетне забавяше ход, за да поддържа постоянна дистанция от обекта на преследване.

Някой действително го следеше, осъзна Амблър, без да се придържа към никой професионален метод. Амблър чуваше звука на нечии стъпки — някой бързаше в неговата посока — човек със значително по-къси крака от неговите и ако съдеше по задъханото дишане, човек в лоша физическа кондиция.

Амблър би трябвало да изпита безпокойство, но мъжът препускаше след него с деликатността на сервитьор, подгонил разсеян клиент с неплатена сметка. Може би в това се коренеше коварството да преодолеят подозренията на обиграния агент чрез прекомерна показност?

Амблър удължи крачка и зави наляво в края на пресечката, навлизайки в тясната уличка „Камбон“, а после след кратка разходка излезе на улица „Мон Табор“.

На петдесет фута пред него имаше задна уличка, от която се зареждаха близките бутици. Той спря пред нея и се престори, че гледа часовника си. На циферблата се отрази мъжът, който го преследваше. Със светкавично, рязко движение Амблър се извърна и сграбчи непознатия, вкара го насила в задната уличка и го опря в изрисувана с графити стена.

Мъжът беше особено невзрачен представител на човешкия род: останал без дъх, с белезникав тен, изтъняла черна коса, сенки под очите и шкембенце. Челото му блестеше от пот. Беше висок около пет фута и изглеждаше напълно не на място. Облеклото му — евтин светлокафяв балтон, бяла риза от изкуствена материя и някакъв безличен, торбест сив костюм — беше американско, или поне се продаваше в Америка, ако не се произвеждаше там. Амблър следеше ръцете му, за да не направи движение към някое скрито оръжие или устройство.

— Ти си Таркин, нали? — задъхано попита пребледнелият странник.

Амблър го притисна към стената — „Ау“, изпротестира мъжът — и прокара ръце по дрехите му, опипвайки с пръсти за някакво оръжие — химикалка, която беше малко по-дебела и малко по-дълга, портфейл, който изглеждаше малко по-издут от обичайните банкноти и кредитни карти.

Нищо.

Сега Амблър го огледа старателно, търсейки уловката.

— Кой иска да знае?

— Махни си ръцете от мен, жалко лайно — изсумтя мъжът. В гласа му имаше следа от бруклински акцент, но само следа.

— Попитах, кой иска да знае?

Мъжът се поизправи с изражение на обидено достойнство.

— Името ми е Клейтън Кейстън. — Не протегна ръка за здрависване.

— Не ми казвай — рече Амблър с неприкрито отвращение и подозрение. — Ти си приятел. Дошъл си да ми помогнеш.

— Сигурно се шегуваш — наежено отвърна бледият мъж. — Не съм ти приятел. И съм дошъл, за да помогна на себе си.

— С кого си? — настоя да разбере Амблър. Мъжът беше безнадежден случай — непохватността му в най-основните оперативни маневри не можеше да бъде подправена. Но той наистина би могъл да бъде полезен, предизвиквайки Амблър, създавайки му чувство на фалшива увереност, докато другите се придвижват към жертвата.

— Имаш предвид къде работя ли?

— Имам предвид тук и сега. Кой още е тук? И къде е, по дяволите? Казвай или ти обещавам, че повече никога няма да проговориш.

— И аз се питах защо очевидно нямаш никакви приятели.

Амблър вдигна ръка с изпънати като острие пръсти. Искаше да е ясно, че ще нанесе съкрушителен удар във врата на мъжа, без да му мигне окото.

— Кой още е тук? — повтори мъжът. — Ами около единадесет милиона французи, ако броим и покрайнините.

— Искаш да кажеш, че работиш сам?

— Ами, поне за момента… — с неохота отвърна мъжът. Амблър установи, че започва да се отпуска; по лицето на мъжа нямаше и намек да лъже. Той наистина работеше сам. Заявявайки го, осъзна Амблър, той не целеше да вдъхне увереност на притеснения обект на преследване; той признаваше злепоставяща истина.