Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Китай.

Центърът на паяжината падаше върху Китай. Ясно като бял ден беше, че убийството на Уай-чан Лун не беше по невнимание; то не беше резултат от лековерие към дезинформацията, разпространявана от опонентите му. Напротив, тази дезинформация беше използвана нарочно. Всичко говореше, че смъртта на Уай-чан Лун беше част от схема. Част от по-големия опит да се елиминират различни влиятелни личности, които бяха положително настроени към новото управленско водачество на Китай. Но защо?

Още въпроси, още заключения. Ако се беше превърнал в маша на коварни кроежи, същата техника без съмнение беше приложена и при други. Самата разпаленост на Фентън го правеше човек, от когото лесно можеха да се възползват. Фанатиците като него неизменно бяха застрашени от погрешно насочване, особено когато фанатизмът им прегазваше инстинктивната им предпазливост. Беше лесно да апелират към патриотизма му, да го захранят с фалшиви данни, а после да седнат и да гледат резултатите.

Но отново, защо?

Амблър погледна часовника си. Вече беше останал твърде дълго; всеки изминал момент увеличаваше риска. Преди да изключи монитора обаче, той написа едно последно име.

Изминаха десет дълги секунди, в които мощните хард дискове свистяха безплодно, преди да признаят неуспеха си.

Не са открити данни за Харисън Амблър.

Лимузината, „Даймлер“, която откара Елън Уитфийлд до имението, остана да чака на посипания с чакъл паркинг, а заместник-секретарят закрачи към великолепното здание.

Шато дьо Гурне, само на четиридесет минути северозападно от Париж, беше съкровище на архитектурата от седемнадесети век, което макар и не толкова помпозно, колкото близкия Версай, беше не по-малко впечатляващо в детайлите си. Проектиран от Франсоа Мансар за граф от двора на Луи X, замъкът беше сред най-достойните за внимание от този тип във Франция — от фоайето си, бележещо апотеоз в класицизма от периода, до многократно фотографирания бюфет от дялан камък. Единадесетте спални бяха непокътнати от първоначалното им създаване; тенис кортът и басейнът бяха съвременни нововъведения. През последния половин век мястото се използваше за международни конференции на правителствени и неправителствени организации, за съвещания на високо ниво на индустриалци и техни последователи от информационната ера. Понастоящем замъкът беше нает от разточително финансирана консултантска групировка, базирана извън Вашингтон, която организираше събитието по искане на професор Ащън Палмър, председател на тихоокеанската й програма, а той винаги предпочиташе обстановката да изразява най-доброто от онова, което цивилизацията можеше да предложи.

Лакей в ливрея посрещна заместник-секретаря Уитфийлд във фоайето.

— Мосю Палмър ви очаква в синята зала, мадам — каза й французинът прислужник. Той беше на около петдесет, имаше орлов нос, квадратна челюст и жилаво телосложение — мъж, както някой би заподозрял, който имаше по-голям опит и познания, отколкото изискваше фиктивната му длъжност. Уитфийлд нямаше да се изненада, ако Палмър беше наел бивш член на Френския чуждестранен легион; той силно вярваше в „двойната употреба“ на служителите си — камериерът, който е и преводач, икономът, който е и бодигард. Склонността на Палмър към мултиплициране беше свързана с разбирането му за ефикасността — той смяташе, че човек би могъл да изиграе повече от една роля на сцената на историята, че най-добре подбраното действие можеше да постигне повече от един ефект. Мултипликационната доктрина на Палмър в действителност беше и ключът към сценария, който се разиграваше сега.

Синята зала се оказа осмоъгълно помещение, намиращо се над конюшните. Сводестият таван беше висок поне шестнадесет фута, килимите представяха най-изящното тъкаческо изкуство на периода, а полилеите имаха музейна стойност. Заместник-секретарят пристъпи към прозореца, наслаждавайки се на красивите контури на пейзажа. Самите конюшни, елегантно изградени от тухла и дърво, можеха да бъдат претворени в изискана мансарда.

— Разбирали са от майсторство, нали? Гласът на Ащън Палмър.

Елън Уитфийлд се обърна и видя Палмър да влиза през дискретна малка врата. Тя се усмихна.

— Както винаги казваш, „Не е важно умението, а степента на умение“.

— Това е поразителното в двора на Краля Слънце — най-високо ниво на цивилизованост, най-велико оценяване на постиженията в литературата, изкуството, естествените науки, архитектурата. В същото време не са забелязвали толкова много неща — сеизмичната нестабилност на социалния ред, на чийто гръб са се угоявали. База за революцията, която е щяла да изяде децата си век по-късно. Живеели са във фалшив мир, който е съдържал семената на собственото си унищожение. Хората бързо забравят онова, на което ни учи Хераклит — „Войната е обща, съперничеството е обичайно, а всички неща се случват заради съперничество и необходимост“.