Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— И ти обясни на онези деца със сънливи очи как през последните няколко века Китай, Средната империя, никога не е представлявала заплаха за западната хегемония, макар че по принцип той би трябвало да е най-големият й съперник. Председателят Мао е бил истински книжен тигър. В Китай колкото по-тоталитарен е бил режимът, толкова по-предпазлив, чисто защитен и обърнат навътре е бил военният му режим. Това беше нестандартен материал, компетентно представен. Умните деца се разсъниха, когато осъзнаха заключенията от онова, което ти казваше. Все още си спомням въздействието му.

— Но въпреки това някои неща не се променят. Колегите ти в Държавния департамент все още отказват да прозрат простата истина: колкото по-западен става Китай в управлението си, в толкова по-голяма заплаха се превръща той — както във военно, така и в икономическо отношение. Президентът на Китай има приятно лице и това лице заслепява нашето правителство относно реалността — че той повече от всеки друг е решен да събуди задрямалия дракон. — Палмър погледна изящния си, елегантен ръчен часовник „Филип Патек“. Уитфийлд забеляза, че той показва не само реалното време, но и източноевропейското и пекинското.

— Дори и когато бях студентка, ти, изглежда, разбираше много повече от всеки друг. Семинарът по международни отношения, на който присъствах през първата си година в университета — там се почувствах сред велики умове.

— Петдесет студенти кандидатстваха, аз допуснах едва дванадесет.

— Впечатляваща групичка. Не бих могла да съм най-умната от тях.

— Не — призна той. — Но ти беше най-способната.

Тя си спомни първия ден от семинара. Професор Палмър беше говорил за това как е изглеждал светът от перспективата на британския министър-председател Бенджамин Дизраели в късните години на деветнадесети век, застанал на кормилото на могъща Британия. Дизраели, изглежда, бе приел, че империята му е безсмъртна, че следващият век ще принадлежи на британците и тяхната непобедима флота. Няколко десетилетия по-късно в новия век Британия се беше смалила до втора световна сила. Тази трансформация, беше заявил Палмър, бе сходна с превръщането на Римската империя в Италия.

Двадесети век беше векът на Америка; индустриалното и икономическото превъзходство на Америка след Втората световна война беше неоспоримо, а усъвършенстваните механизми на военните й командни постове разпростираха мощта й до най-отдалечените точки на земното кълбо. Но щеше да е грешка да се приема, беше ги предупредил Палмър, че следващият век принадлежи на Америка по право. Наистина, ако Средното кралство се надигнеше в целия си ръст, следващият век можеше да принадлежи на него; центърът на глобалното превъзходство можеше да се измести на изток. А „политиките на конструктивно съперничество“ бяха точното нещо, което щеше да укрепи Китай и да ускори неговия възход.

Подемайки отричането на Маркс от „френските марксисти“ от седемдесетте години на деветнадесети век, Ащън Палмър веднъж саркастично беше отбелязал, че не е „палмерит“. Той отхвърляше разпространеното погрешно схващане на основните си доктрини — хората, които правеха заключения за исторически неизбежности от разработките му. Методът на Палмър обединяваше величавата история на дългия период — историята на епохи с вековна продължителност — с микроисторията на съвсем близкото време. Това не можеше да бъде сведено до лозунги, поговорки, формули. И нищо не беше неизбежно — това беше особено важна точка. Да се повярва в историческия детерминизъм, означаваше да се прегърне пасивността. Историята на света беше история на действия, предприети от човешки същества. Такива действия крояха човешката история. Такива действия можеха да я прекроят.

Лакеят в ливрея прочисти гърло.

— Професор Палмър — каза той. — Получихте съобщение. Палмър извинително погледна Уитфийлд.

— Моля те, извини ме.

Той изчезна надолу по дълъг коридор. Когато се върна няколко минути по-късно, изглеждаше неспокоен и изпълнен с енергия.

— Нещата идват на местата си — каза той на Уитфийлд. — Което увеличава напрежението.

— Разбирам.

— Ами Таркин?

— Както ти каза, нещата идват на местата си.

— А новата му „компания“? Имаме ли притеснения на този фронт?

— Няма причина за безпокойство. Държим всичко под око.

— Не мога да ти го кажа по-ясно — остават само седемдесет и два часа. Всеки трябва да изиграе ролята си до съвършенство.