Дийн Кунц - Маска

Керъл се изправи, отдалечи се от дървото и започна да описва широки кръгове, като постепенно се приближаваше към вилата. Ключовете за фолксвагена бяха в чантичката й, а тя — в една от спалните. Трябваше да ги вземе, а добереше ли се веднъж до града, щеше да помоли тамошния шериф за помощ.

„Каква грешка стана?“, чудеше се тя. Момичето не биваше да проявява жестокост. Нямаше никакви признаци да е способна на подобно нещо. Възможността за убийство просто не беше включена в нейния психологически профил. Пол имаше право, когато чувстваше тревога. Но защо?

Керъл вървеше изключително предпазливо, очакваше нападение иззад всяко дърво или храст, затова й бяха нужни петнайсет минути, за да стигне края на гората, недалеч от мястото, където бе навлязла сред дърветата, преследвана по петите от момичето. На поляната нямаше никого. Къщата се гушеше в дъното на склона под проливния дъжд.

„Малката се е загубила, помисли Керъл. Всичките завои, плетеницата от пътеки, изминати в едната, после в другата посока, и то из непозната местност, са се оказали твърде много за нея. Вече никога няма да открие пътя дотук без чужда помощ.“

Хората на местния шериф не биха харесали такава задача: издирване под дъжда, в гората, за някакво готово на убийство момиче, въоръжено с брадва. Не, изобщо нямаше да изпаднат във възторг.

Керъл прекоси ливадата тичешком.

Задната врата на вилата си стоеше отворена, точно както я остави.

Втурна се вътре, тръшна вратата след себе си, и пусна резето. Почувства как й олеква.

Преглътна два пъти, пое си нормално дъх, и тръгна през кухнята към входа на всекидневната. Точно щеше да прекрачи прага, когато я спря някаква внезапна, кошмарна увереност, че не е сама.

Отскочи назад, пришпорена най-вече от интуицията си, и още докато се движеше, брадвата влетя отляво, през вратата. Разпори въздуха на мястото, където тя беше само преди миг. Ако беше останала там, сега щеше да е съсечена надве.

В стаята влезе момичето, размахвайки брадвата.

— Ах ти, кучко.

Керъл тръгна заднишком към току-що залостената от нея врата. Трескаво заопипва зад гърба си, опитваше се да намери резето. Не успя.

Момичето идеше.

Хленчейки, Керъл се обърна към входа и сграбчи резето. Почувства как брадвата се издига във въздуха зад нея, разбра, че времето няма да й стигне за отваряне на вратата и рязко се наведе встрани, а острието потъна в плоското дърво точно там, където трябваше да бъде нейната глава.

Със свръхчовешка сила Джейн започна да изтръгва брадвата от плота.

Пъшкайки, Керъл мина приведена покрай момичето и се втурна във всекидневната. Огледа се, търсеше нещо, с което да се защити. Подръка беше единствено ръженът върху полицата с инструменти за камината. Тя го грабна.

Чу зад себе си гласа на Джейн:

— Мразя те!

Керъл се обърна рязко.

Момичето замахна.

Без да се бави нито миг, тя издигна ръжена високо и злокобното, блестящо острие иззвъня върху него, политайки встрани.

По желязото премина силната вибрация от удара, разтърси ръцете на Керъл и ги вцепени. Тя не смогна да удържи пръта; той се изплъзна от треперещите й длани.

Но звънът не отекна по дървената дръжка на брадвата и Джейн продължаваше да стиска своето оръжие с твърда решителност.

Керъл се опря върху широката полица на зиданата камина. Усещаше горещината върху краката си.

Нямаше повече място за отстъпление.

— Дойде време — каза Джейн. — Сега. Най-накрая.

Вдигна високо брадвата, Керъл изпищя в очакване на болката, и външната врата се отвори с трясък. Блъсна се в стената. Там беше Пол. И Грейс.

Момичето ги погледна, но нямаше никакво намерение да се отклонява от започнатото; спусна брадвата към лицето на Керъл.

Керъл припадна, както беше долепена до камината.

Брадвата удари каменната полица над нейната глава; полетяха искри.

Пол се втурна към момичето, но то усети неговото приближаване. Извъртя се, замахна с оръжието си и го принуди да отстъпи.

После отново се обърна към Керъл.

— Ще те пречукам като плъх — каза тя, злостно ухилена.

Брадвата се извиси.

„Този път няма да пропусне“, помисли си Керъл.

Някой извика:

— Паяци!

Момичето замръзна на място.

Брадвата увисна във въздуха.

— Паяци! — беше Грейс. — По гърба ти има паяци, Лора! О Господи, та те са плъзнали по целия ти гръб! Паяци! Лора, пази се от паяците!

Керъл гледаше смаяна как върху лицето на момичето се изписва ужасяващ страх.

— Паяци! — изкрещя пак Грейс. — Големи, черни, космати паяци, Лора! Махни ги! Махни ги от гърба си. Бързо!