Дийн Кунц - Маска

Най-накрая момичето проговори с Лориния глас:

— Мамо? Това ти ли си? Ти ли си, мамо?

— Лора?

Момичето стискаше силно клепачи. Изричаше думите трудно, гласът й бе напрегнат.

— Ти ли си? Ти ли си, мамо? Мамо?

— Отпусни се — каза Керъл.

Вместо да се отпусне, в нея се появи видимо напрежение. Тя сви рамене и стисна ръцете си в юмруци върху своя скут. По челото й край ъгълчетата на устата й се появиха бръчки от тревога. Отлепи гръб от облегалката на креслото и се наведе напред към Керъл.

— Ще искам да отговориш на няколко въпроса — каза Керъл. — Но първо трябва да си спокойна и отпусната. А сега ще направиш точно каквото ти казвам. Ще разтвориш юмруците си. Ще…

— Няма!

Момичето облещи изведнъж очи. Скочи от стола си и се изправи трепереща пред Керъл.

— Седни, скъпа.

— Няма да изпълнявам твоите нареждания! Писна ми да правя каквото ми кажеш, писна ми от наказанията ти!

Момичето я гледаше свирепо.

— Ти направи това с мене — каза тя с гласа на Лора. — Ти ме натика долу, в онова ужасно място.

Керъл се поколеба, после реши да остави нещата така.

— За кое място говориш?

— Ти знаеш — каза момичето с обвиняващ тон. — Мразя те.

— Къде е това ужасно място, за което говориш? — настояваше да разбере Керъл.

— Килерът.

— Какво толкова ужасно има в килера?

От очите на момичето струеше омраза. Устните й бяха оголили зъбите в кръвожадна гримаса.

— Лора? Отговори ми. Какво толкова ужасно има в килера?

Момичето я зашлеви по лицето.

Шамарът изуми Керъл. Рязък, болезнен, неочакван. За секунда тя просто отказа да повярва, че наистина е била ударена.

После момичето й нанесе още един удар. Със задната част на ръката.

После пак. По-силно от преди.

Керъл сграбчи тънките китки на нападателката, но момичето се изтръгна. След това ритна Керъл в пищяла, а когато тя изкрещя и за миг се преви, момичето се нахвърли върху нейното гърло. Керъл я отблъсна с доста усилие и се опита да стане от креслото. Джейн я блъсна обратно и се стовари върху й. Усети как момичето я хапе по рамото и изведнъж изненадата и объркването се превърнаха в страх. Креслото се прекатури и двете паднаха на пода, вкопчени една в друга.

Равнинната местност, през която пътуваха, започна да отстъпва на леко издигнати, нежно заоблени хълмове, но до планините оставаха още много мили.

Ако изобщо имаше някаква промяна във времето през последния половин час, тя беше към по-лошо. Дъждът валеше с необикновена сила; големите, тежки като сачми капки се пръскаха като безформени стъклени отломки по настилката, а после отскачаха високо. Пол упорито държеше стрелката на скоростомера до цифрата осемдесет.

— Реинкарнация — каза той замислено. — Само преди няколко минути ти казах, че днес мога да повярвам във всичко, но това е съвсем откачено. Прераждане? Откъде, по дяволите, ти хрумна този теория?

Чистачките на предното стъкло продължаваха да тупкат, гумите все така пееха дрезгавата си погребална песен по наводнения път, докато Грейс му разказваше за телефонните обаждания на Ленърд, посещението на отдавна мъртвия журналист, пророческите сънища; описа също и жестоката си схватка с Аристофан.

— Аз съм Рейчъл Адамс, Пол. Този отдавнашен живот се разкри пред мене, тъй че сега мога да спра смъртоносния кръговрат. Вила не е запалила този пожар. Подпалих го аз, по случайност. Момичето няма основание да търси отмъщение. Това е грешка, мрачно недоразумение. Ако смогна да говоря с момичето, с Джейн, докато в нея е върната личността на Лора, може би ще я убедя в истината. Сигурна съм, че ще успея. Мога да спра всичко тук, сега и завинаги. Смяташ ли, че бълнувам? Приличам ли ти на слабоумна старица? Не вярвам, че е така. Всъщност знам — не е така. Освен това подозирам, че и ти напоследък си преживял странни неща, които потвърждават думите ми.

— Е, какво да ти кажа, този път улучи точно в целта — отговори й той.

Но така или иначе — реинкарнация, прераждане, ново раждане в друго тяло — тези представи бяха твърде плашещи, разтърсващи душата, за да бъдат приети лесно. Не съществува смърт завинаги. Да, човек може да повярва в това много по-трудно, отколкото в съществуването на полтъргайст.

— Знаеш ли нещо за Милисънт Паркър? — попита той.

— Изобщо не съм чувала подобно име — отвърна тя.

Дъждът се усили още повече. Пол включи чистачките на най-бързата скорост.

— В 1905 — обърна се той към Грейс, — Мили Паркър се опитала да убие майка си, в нощта преди своя рожден ден. Както и при Линда Бектърмън, накрая майката убила Мили, а не обратното. Чиста самоотбрана. Ето нещо, което може би не разбираш: под хипноза Джейн твърдеше, че е Лора, Мили, а после — Линда Бектърмън. Но за нас това не означаваше нищо.