Дийн Кунц - Маска

— А, мамка му — изруга Пол; гласът му трепереше. — О, не, не. Проклятие!

— Какво има?

— Знаеш как се чувства Керъл през този ден — едва изрече той. — Денят, когато се е родило нейното бебе, изоставеното от нея бебе. Тогава тя е различна, не е като във всеки друг ден на годината. Потисната, необщителна. Това винаги е толкова лош ден за нея, че датата стои като отпечатана в моето съзнание.

— И в моето — рече Грейс.

— Утре е — каза той. — Ако Джейн действително е детето на Керъл, то утре ще стане на шестнайсет.

— Да.

— А ще се опита да убие Керъл днес.

Пелени тъмна вода се извиваха и плющяха като шибано от вятъра платнище на палатка.

Керъл стоеше върху мочурливата ливада, парализирана, вцепенена от страх, замръзваща в студения дъжд.

На двайсет стъпки от нея стоеше момичето, стиснало с две ръце брадвата. Подгизналата му коса се спускаше права до раменете, а дрехите лепнеха по тялото. Като че ли изобщо не усещаше бурята и ледения въздух. Очите й бяха широко отворени като на сова, сякаш бе прекалила с амфетамин, а лицето — изкривено от гняв.

— Лора? — каза накрая Керъл. — Чуй ме. Трябва да ме изслушаш. Трябва да пуснеш брадвата.

— Воняща, гнила курва — процеди момичето през здраво стиснатите си зъби.

Светкавица изтрещя и разцепи пространството, а пороят блесна за миг в стробоскопичната й светлина, идеща от другия край на небето.

След като бученето, последвало мълнията, отмря зад хълмовете и гласът на Керъл можеше да се чуе, тя каза:

— Лора, искам да…

— Мразя те! — просъска момичето. Направи стъпка към Керъл.

— Престани веднага — опита се да й нареди тя, без да помръдне от мястото си. — Ще се отпуснеш. Ще бъдеш спокойна.

Момичето пристъпи още веднъж.

— Пусни брадвата — настоя Керъл. — Скъпа, чуй ме. Ти трябва да ме изслушаш. Просто си в транс. Ти си…

— Вече ще те хвана, мамо. Този път няма да те изпусна.

— Аз не съм твоята майка — рече Керъл. — Лора, ти си…

— Сега вече ще ти отсека проклетата глава, кучко!

Гласът й беше друг.

Не Лориният.

Той принадлежеше на Линда Бектърмън, третата личност.

— Ще ти отсека проклетата глава и ще я поставя върху кухненската маса заедно с татковата.

С нервен тик в съзнанието на Керъл проблесна споменът за кошмара от миналата седмица. В съновидението имаше такъв момент — тя влезе в кухнята и се озова пред две обезобразени глави върху масата, глави на мъж и жена. Но как би могла да разбере Джейн какво е видяла тя в този кошмар?

Накрая Керъл пристъпи назад, после още един път. Въпреки студения дъжд по челото й избиха капчици пот.

— Казвам ти за последен път, Линда. Трябва да пуснеш брадвата на земята и…

— Ще ти отрежа главата и ще те накълцам на хиляди дребни парченца — процеди момичето през зъби.

Сега вече говореше Джейн.

Този глас не принадлежеше на никое от досегашните й превъплъщения, които излизаха наяве единствено под хипноза. Това беше гласът на Джейн . С усилия на собствената си воля тя бе излязла от транса. Знаеше коя е Керъл. И все още искаше да употреби брадвата.

Керъл предпазливо се насочи към стъпалата на задната веранда.

Момичето бързо направи кръг в същата посока и затвори достъпа до къщата. После тръгна към Керъл с бързи крачки, зловещо усмихната.

Керъл се извърна и побягна към ливадата.

Въпреки проливния дъжд, чиито капки удряха предното стъкло със силата на куршуми, въпреки увисналата над пътя кална мъгла, въпреки опасно хлъзгавата настилка, Пол бавно натисна газта чак докато педалът опря в пода и подкара понтиака в лентата за изпреварване.

— Това е маска — каза той.

Грейс попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Личността на Джейн Доу, личностите на Линда Бектърмън и Мили Паркър — всички те са просто маска. Съвсем истинска, убедителна. Но нищо повече от маска. Зад нея винаги е стояло все същото лице, същият човек. Лора.

— И ние сме длъжни да сложим край на този маскарад веднъж завинаги — рече Грейс. — Успея ли само да й поговоря като нейната леля Рейчъл, сигурно ще съм в състояние да спра тая лудост. Убедена съм, ще успея. Тя ще повярва на мене… на Рейчъл. Точно с нея бяха най-близки. По-близки, отколкото с майка си. Мога да я убедя, тя ще разбере, че нейната майка, Вила, не е запалила този пожар в далечната 1865 нарочно, дори не го е сторила случайно. Трябва да разбере това накрая. Тя ще види, че отмъщението е неоправдано. И кръговратът трябва да спре дотук.