Дийн Кунц - Маска

Пол я погледна, изненадан да чуе това име.

Тя беше вперила очи напред, в подгизналите от дъжда земи, през които пътуваха.

— Майката се казвала Вила Хейвънзууд, а името на дъщерята било Лора. Те двете не се разбирали добре. Никак. И двете страни носели вина, но причините за непрестанното им дърлене сега нямат значение за нас. Важното е друго — че един ден, през пролетта на 1865, Вила изпратила Лора да направи пролетно чистене на подземния килер, макар и да знаела отлично за смъртния страх, който момичето изпитвало от това място. Нали разбираш, наказание. А докато Лора била долу в подземието, горе, в къщата, избухнал пожар. Тя изгоряла в смъртоносната подземна клопка. Сигурно е умряла, обвинявайки майка си на първо място затова, че тя я пратила в този капан. Може да е обвинявала Вила и за самото подпалване на къщата — без тя действително да го е сторила. Пожара причинила неволно Рейчъл Адамс, лелята на Лора. Възможно е дори Лора да се е съмнявала, че нейната майка е подпалила къщата нарочно, просто за да се освободи от нея. Това дете имало емоционални проблеми; склонно било да изживява дълбоко подобни мелодраматични състояния. Но и майката имала същите проблеми; тя пък положително притежавала способността да предизвиква параноя. Както и да е, Лора умряла по ужасен начин, и е съвсем сигурно, че нейната последна мисъл е била яростно желание за мъст. Нямало е начин да разбере, че майка й също е загинала в този пожар !

„Значи затова полицаите не можаха да намерят семейство Хейвънзууд, когато Керъл ги накара да търсят, помисли Пол. Трябвало е да се върнат чак в средата на деветнайсети век, за да открият името Хейвънзууд. А вероятно вече не съществуват окръжни архиви от това време.“

Из мъглата отпред се появи бавно движещ се камион и Пол го изпревари. За момент калните струи от неговите големи колелета започнаха да барабанят тъй силно върху ламарината на понтиака, че гласът на Грейс не можеше да се чуе.

След като го отминаха, тя каза:

— От 1865 година досега Лора се стреми към това отмъщение, използвайки поне два, а може би три живота. Реинкарнация, Пол. Можеш ли да повярваш в подобно нещо? Можеш ли да повярваш, че през 1943 Лора Хейвънзууд е представлявала петнайсетгодишно момиче на име Линда Бектърмън, което в нощта преди своя шестнайсети рожден ден се опитало да убие майка си, преродената Вила Хейвънзууд? Истински случай. Линда Бектърмън съвсем пощуряла, преследвала майка си с брадва, за да я посече, но майката преобърнала нещата и в крайна сметка тя убила момичето. Лора не постигнала своята мъст. И ще повярваш ли, че Вила е отново жива, на този път в тялото на нашата Керъл? А и в това, че Лора също живее сега?

— Джейн?

— Да.

Керъл и Джейн почистиха заедно къщата за час и четвърт. Керъл се зарадва, когато видя, че момичето е много работливо и изпитва голямо удоволствие, ако изпълни добре дори и една слугинска задача.

След като свършиха, си наляха по чаша пепси за награда и се отпуснаха в две големи кресла, обърнати към гигантската камина.

— Рано е още да се захващаме с вечерята — каза Джейн. — А отвън пък е твърде мокро за разходка — тъй че какво предлагаш да играем?

— Ще се съглася с всичко, което ти се струва подходящо. Разгледай цялата купчина в килера с игрите и си избери. Но мисля, че няма да е зле, ако първо ликвидираме въпроса с лечебния сеанс.

— Ще продължаваме ли да правим това, даже когато сме на почивка? — попита момичето. Сега очевидно беше напрегната, въпреки че при започването на предишните сеанси не изпитваше видима тревога, дори и първия път, преди два дни.

— Разбира се, длъжни сме да продължим — отговори Керъл. — След като веднъж сме започнали, ще бъде най-добре да не спираме, всеки ден да правим опит за малко движение напред.

— Е… тогава добре.

— Така. Нека завъртим тези столове така, че да сме една срещу друга.

Пламъкът в огнището проблесна встрани, и накара сенките около камината да танцуват.

А навън дъждът неспирно шумолеше в дърветата, потракваше по покрива и Керъл разбра, че този звук действително напомня шума на още по-силен огън, както беше казала Джейн, затова сега сякаш от всички страни ги заобикаляше съскането и пращенето на пламъци.

Този път за достигането на хипноза й бяха нужни само няколко секунди. Обаче, както и при първия сеанс, минаха почти две минути, преди момичето да достигне онзи период, в който спомените й съществуваха. Но за разлика от преди, сега Керъл не почувства объркване от дългото мълчание.