Дийн Кунц - Маска

Когато се добра до понтиака в гаража, вече знаеше — не е нужно да влачи целия куфар в планината. Беше решил, че не бива да нахлува във вилата само с дрехите на гърба си и един револвер в ръка, защото, ако нямаше нищо нередно, би приличал на идиот, а освен това би нанесъл тежка обида на Джейн. Но сега, след обаждането на Поли от „Моъм и Кричтън“, след изумителното представление на полтъргайста, вече знаеше, че горе нещата никак не вървят на добре; изобщо не беше възможно да бие път до вилата само за да се увери, че всичко е мирно и кротко. Предстоеше му влизане в някакъв кошмар, макар и да не знаеше точно какъв. Не се съмняваше в това. Затова отвори куфара върху пода на гаража точно до колата, измъкна отвътре само зареденото оръжие, а другите си вещи остави там.

Докато караше назад, за да излезе от входната алея, видя как зад ъгъла, с голяма скорост, завива синият Форд на Грейс Митовски. Той се наклони и, спирайки, тъй зле остърга страниците на джантите си в бордюра, че във въздуха се появи синьо-бял дим.

Грейс излетя от колата още в секундата след като спря. Втурна се към понтиака; Пол не я беше виждал да тича толкова бързо от години. Тя отвори вратата на пътника отпред и се наведе към седалката. Косата й беше съвсем разрошена. По нейното лице, бяло като платно, имаше петна от кръв.

— Мили Боже, Грейс, какво се е случило с тебе?

— Къде е Керъл?

Отиде на вилата.

— Вече?

— Тази сутрин.

— Проклятие! Кога точно тръгна?

— Преди три часа.

В очите на Грейс имаше някаква лудост, чуждо присъствие.

— И момичето ли тръгна с нея?

— Да.

Грейс затвори очи, а Пол усети, че тя е пред прага на паниката, опитваше се да я потисне и да се успокои. След малко ги отвори и каза:

— Трябва да тръгнем след тях.

— Точно натам съм се запътил.

Видя нейния изумен поглед, когато тя забеляза револвера върху седалката до него с цев, насочена напред, към таблото на колата.

Грейс вдигна очи от оръжието и го погледна в лицето.

— Нима и ти знаеш какво става? — попита изненадана тя.

— Всъщност не — отвърна той, прибирайки револвера в жабката. — Единственото, което знам със сигурност е, че Керъл е в опасност. Адски сериозна опасност.

— Не само Керъл е застрашена — каза Грейс. — Страхувам се и за двете.

— И за двете ли? Искаш да кажеш, за момичето? Но аз мисля, че именно момичето ще…

— Да — рече Грейс. — Тя ще се опита да убие Керъл. Но всичко може да свърши и с нейната смърт. Също като преди.

Тя влезе в колата и затвори вратата.

— Като преди ли? — каза Пол. — Аз не… — в този момент той видя нейната покрита със засъхнала кръв ръка.

— Имаш нужда от лекарска помощ.

— Няма време.

— Какво става, по дяволите? — в гласа му имаше настойчивост, а опасенията му за Керъл временно отстъпиха на чувство за безсилие и объркване. — Знам, че се случва нещо странно, но не знам какво, за Бога, е то.

— Аз знам — каза тя. — Действително знам. Всъщност научих много повече, отколкото ми се струва, че искам да разбера.

— Ако имаш предвид нещо смислено, нещо конкретно — рече той, — трябва да позвъним на ченгетата. Те могат да се обадят на полицейския отдел там горе, а тамошният шериф ще изпрати хората си веднага, много преди да сме пристигнали ние.

— Моята информация, това, което аз имам, е непоклатимо, ако питаш мене — отвърна Грейс. — Но полицията няма да се отнесе към твърденията ми по същия начин. Ще кажат, че съм слабоумна стара глупачка. Сигурно дори ще поискат да ме приберат в някое хубаво, безопасно местенце за мое добро. А в най-добрия случай ще се изсмеят.

Той се замисли за полтъргайста — ударите на брадвата, разсечената врата, летящите керамични фигурки, прекатурените столове — и тогава каза:

— Да. Много добре знам какво имаш предвид.

— Ще трябва да се справим с тази задача сами — продължи Грейс. — Хайде да тръгваме. Мога да ти разкажа всичко, което знам, по пътя. С всяка изгубена минута ми става все по-зле и по-зле, само като си помисля какво може да се случва точно сега горе, в планината.

Пол излезе на заден ход до улицата и се отдалечи от къщата по посока към най-близкия вход в магистралата. Когато стъпиха на аутобана, притисна газта до пода и колата полетя напред като ракета.

— Обикновено за колко време стигате дотам? — попита Грейс.

— Около два часа и петнайсет минути.

— Твърде много.

— Днес ще го посъкратим.

Стрелката на скоростомера докосна осемдесет мили в час.