Дийн Кунц - Маска

Някъде над далечния северен бряг на езерото, през зловещо-мрачното небе проблесна светкавица. Пукотът на гърма се спусна от облаците и отекна върху гладката вода.

— Добре ще е да извадим куфарите и храната от колата, иначе ще се наложи да разтоварваме всичко в дъжда — каза Керъл.

Грейс очакваше нападението по стълбите, защото точно там щеше да й бъде най-трудно да се защитава. Ако котаракът я стреснеше и тя загубеше равновесие, вероятно би паднала. А паднеше ли, може би щеше да счупи я крак, я опорна става, и докато временно бе парализирана от шока и болката след спъването, зверчето би се нахвърлило върху й, хапейки, разкъсвайки. Затова тръгна по стълбите като стъпваше настрани, с гръб към стената, тъй че да вижда и над себе си, и назад по стълбите.

Но Аристофан не се появи. Грейс стигна до коридора на долния етаж без произшествия.

Огледа се и в двете посоки.

За да достигне външната врата, трябваше да премине през отворената врата на кабинета и после през коридорчето, водещо към всекидневната. Докато тя се движеше в тази посока, котаракът можеше да изскочи и от двете места, и връхлитайки върху нейното лице, не би й оставил време да го забележи, да насочи пистолета и дръпне спусъка.

Можеше да се добере до другия изход в задната част на къщата, ако тръгнеше вдясно по коридора и покрай отворената врата на столовата влезеше в кухнята. Този път изобщо не й се стори по-безопасен.

„От трън, та на глог“, помисли тя с кисела усмивка. „Накъдето и да тръгна, все тая.“

После си спомни, че ключовете на колата висят върху дървената закачалка до външната врата на кухнята, и това реши въпроса. Трябваше да се измъкне оттам.

Тръгна с предпазливи стъпки по коридора, докато стигна до стенното огледало, под което имаше тясна декоративна масичка. Върху нея, от двете страни на огледалото, стояха две високи вази. Тя грабна едната с ранената си ръка и запристъпя едва-едва с гръб, опрян в стената, към отворената врата на столовата.

Спря точно преди да прекрачи прага и се ослуша.

Тишина.

Наведе се напред и рискува очите си, като надникна в столовата. Не видя признаци за присъствието на котарака. Това, разбира се, не означаваше, че той не е вътре. Завесите бяха полуспуснати, а и денят бе мрачен; имаше много сенчести и тъмни ъгли, много места, където можеше да се скрие една котка.

С цел да заблуди Аристофан, в случай че той действително се криеше в някое тъмно ъгълче, тя хвърли вазата вътре. Докато след трясъка порцеланът се разпиляваше върху пода, Грейс пристъпи в стаята точно колкото да грабне дръжката на бравата, после тръшна вратата, изскачайки обратно в коридора. Сега вече, ако котаракът беше в стаята, един продължителен престой вътре щеше да му се отрази чудесно.

Тя не чу никакъв шум от столовата, а това може би означаваше, че не е успяла да хване натясно неуловимия звяр. Ако той беше вътре, вече би заврещял от ярост и би започнал да дращи отвътре по плота на затворената врата. Най-вероятно нейният малък трик щеше да се окаже само загуба на сили и време. Но вече имаше поне една стая на долния етаж, в която можеше да влезе заднешком, без да я заплашва нищо.

Като непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, пред себе си и назад, стъпка по стъпка тя се добра до кухненската врата, спря за миг, после прекрачи прага с насочено напред оръжие. Преди да рискува още една стъпка, тя огледа стаята бавно и старателно. Малката масичка и столовете. Бръмчащият тихо хладилник. Висящият, прегризан от котешки зъби телефонен кабел. Лъскавите хромирани гривни на готварската печка. Двойната мивка. Покритата с бели плочки повърхност на шкафчетата. Малката етажерка за алкохол над тях. Стъкленият съд за бисквити и кутията за хляб, стоящи встрани от виното.

Нищо не помръдваше.

Двигателят на хладилника спря и нищо не наруши последвалата дълбока тишина.

„Е, добре, рече си тя. Стисни зъби и тръгвай, Грейси.“

Премина безшумно през стаята, а очите й опипваха всички закътани места, всички възможни скривалища: пространството под вградената писмена маса, тясната пролука зад хладилника, ъгълът, скрит зад края на редицата шкафчета. Никаква котка.

„Възможно е да съм го ранила по-тежко, отколкото мислех, каза си тя с надежда. Може би не само съм го осакатила, проклетника. Вероятно е изпълзял донякъде и вече е мъртъв.“

Достигна задната врата.

Не смееше да диша, защото се опасяваше, че собственият й дъх може да прикрие някой потаен звук, издаден от котарака.