Дийн Кунц - Маска

ДУМ!

След като бе изгубил дни в напразни опити да открие източника на този звук, сега прозрението го осени изведнъж, като мълния. Това беше брадва. А не блъскане на чук, както му се струваше преди. Не. В края на всеки от тези резки удари се чуваше нещо като разчупване, пропукване на дърво. Звук от сеч .

ДУМ!

Това, че вече знаеше естеството на звука, никак не му помогна да разбере откъде иде той. Значи беше брадва, а не чук. И какво? Пак не можеше да го проумее. Защо ударите разтърсваха цялата къща? Като че ли не друг, а митичният Пол Бъниън бе грабнал брадвата, за да има тя тази страховита сила. Независимо дали някой блъскаше с чук, брадва, или пък, за Бога, дори да беше с някое парче салам, по какъв начин звукът излизаше отникъде, от празното пространство?

Изведнъж, необяснимо защо, през главата му мина мисълта за сатъра, който Луиз Паркър бе забила в гърлото на своята полудяла дъщеря още през 1905 година. Замисли се и за необикновените гръмотевични удари в офиса на Алфред О’Брайън, странният пришелец, видян от него в задния двор по време на бурята същата нощ; партията скрабъл преди две вечери (ОСТРИЕ, СМЪРТ, КРЪВ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ); двата ясновидски съня на Грейс. Вече беше непоколебимо убеден — без да знае как е разбрал това — че звуците от удари на брадва представляваха онази нишка, която свързва в едно всичките необикновени събития напоследък. Схващаше интуитивно, че брадвата е инструментът, който заплашва живота на Керъл. Не знаеше как. Не знаеше защо. Но го знаеше .

ДУМ! ДУМ!

Една картина се откъсна от окачалката си и тупна върху пода.

Кръвта, течаща във вените на Пол, стана леденостудена.

Трябваше да се добере до вилата. И то бързо.

Тръгна към вратата на спалнята, но тя с трясък се затвори пред него. Никой не я бе докосвал. Нямаше и внезапно течение, което да я задвижи. Просто в един момент тя стоеше широко отворена, а в следващия миг се блъсна силно, сякаш тласната от могъща, невидима ръка.

В края на зрителното си поле Пол долови някакво движение. С разтуптяно сърце и дъх, спрял в свитото му гърло, той се извърна бързо към нещото, което се движеше, и инстинктивно вдигна куфара си, за да се защити поне частично.

Плъзгаше се едната от двете тежки, покрити с огледала врати на вградения гардероб. Той очакваше оттам да изскочи някой, но когато вратата се отвори изцяло, вътре не се виждаше нищо друго, освен дрехи на своите закачалки. После тя се плъзна обратно, но се отвори другата врата. След това започнаха да се движат и двете заедно, едната минаваше зад другата, напред и назад, напред и назад върху безшумните пластмасови колелца.

ДУМ! ДУМ!

Върху едното от нощните шкафчета се прекатури с трясък настолна лампа.

От стената се свлече още една картина.

ДУМ!

Две порцеланови статуйки върху тоалетната масичка — танцуваща балерина и нейният партньор — започнаха да се въртят една около друга, като че ли бяха почти оживели и изпълняваха па-де-дьо в чест на Пол. Отначало тръгнаха бавно, после ускориха стъпка, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се понесоха из въздуха, прелетяха половината стая и се строшиха на пода.

Вилата беше построена от дървени трупи, скрита под хладните сенки на дърветата. Отпред имаше голяма остъклена веранда с покрив с красив изглед към езерото.

Беше една от деветдесетте ваканционни къщурки, сгушени в живописната планинска долина, всяка изградена върху акър или половин акър собствена земя. Всичките се намираха покрай южния бряг на езерото и до тях можеше да се стигне само по един посипан с чакъл път, който минаваше през порти и виеше досами водата. Някои от тях бяха изградени от трупи като къщата, купена от Пол и Керъл, но имаше също и със стени от тънки летви, модел „Ню Ингланд“, модерни вили с клиновиден покрив, и няколко, напомнящи швейцарски планински хижи.

Керъл паркира колата до предната врата на къщата в края на чакълестата алея, която се отбиваше от общия път. Двете с Джейн слязоха и известно време стояха неподвижно, споделяха своето мълчание, вслушваха се в тишината, дишаха чудно свежия въздух.

— Чудесно е — рече накрая Джейн.

— Така е, нали?

— Толкова тихо.

— Невинаги. Само когато повечето от вилите са празни. Но точно сега тука вероятно няма никого, освен Пег и Винс Джървис.

— Кои са те? — попита Джейн.

— Пазачите. Сдружението на собствениците им дава заплати. По цяла година живеят в най-отдалечената къща, до края на езерото. В мъртвия сезон правят по две обиколки всеки ден, просто за да се уверят, че няма пожари, крадци или нещо друго. Приятни хора.