Дийн Кунц - Маска

Той моментално вдигна ръка пред своето лице, за да предпази очите си. Отвсякъде валяха дървени отломки.

Когато откри очи, видя, че зад прага не стои никой, там нямаше никакъв мъж с брадва. В крайна сметка се оказа, че разбивачът на врати е същото невидимо присъствие.

ДУМ!

Пол прекрачи прага през една разбита част на вратата и излезе в коридора.

Таблото с електрическите предпазители се намираше в килерчето на кухнята. Керъл натисна копчетата на всички бушони и лампите светнаха.

Нямаше само телефон. Това беше буквално единственият модерен уред, който вилата не притежаваше.

— Не мислиш ли, че тук вътре е малко хладно? — попита Керъл.

— Мъничко.

— Имаме газова печка с бутилка, но няма смисъл да я включваме, освен ако не е много студено — камината е нещо по-добро. Хайде да донесем малко цепеници.

— Искаш да кажеш, че ще трябва първо да отсечем дърво?

Керъл се засмя.

— Няма да е нужно. Ела и ще видиш.

Тя изведе момичето навън, от задната страна на къщата, където в края на откритата веранда имаше стъпала към малкия двор. Той стигаше до горска ливада с трева, висока до коленете, която се издигаше постепенно към стена от дървета, отдалечена на петдесет ярда.

След като видя този познат пейзаж, Керъл се стъписа от изненада, защото си спомни съня, нарушавал нощния й покой няколко пъти през последната седмица. В своя кошмар тя тичаше през някаква къща, след това през друга, сетне по планинска ливада, а в тъмнината зад нея проблясваше нещо сребристо. Тогава не разбра, че в съня си виждаше точно тази ливада.

— Нещо не е наред ли? — попита Джейн.

— А? О, не. Нека вземем тези цепеници.

Поведе момичето надолу по стъпалата на верандата и после вляво, където до югозападния ъгъл на къщата бе долепен навес за дърва.

В далечината се чу гръм. Дъждът още не беше започнал да вали.

Керъл отключи тежкия, ръждясал катинар на навеса, измъкна го от скобите и го пусна в джоба на сакото си. Не се налагаше да употребяват катинар, докато не бяха съвсем готови за връщането си в Харисбърг, а дотогава оставаха поне девет-десет дни.

Вратичката на навеса се отвори със скрибуцане върху своите несмазани панти. Вътре Керъл дръпна въженцето на ключа за осветление и една гола стоватова крушка разкри купчините сухи напречно нарязани дърва, защитени от влиянието на времето навън.

От една кука на покрива висеше метален съд за пренасяне на цепениците. Керъл го свали и го връчи на момичето.

— Ако напълниш това четири-пет пъти, спокойно ще можем да поддържаме огъня чак до утре сутринта.

Когато Джейн се върна след занасянето на първия товар в къщата, Керъл стоеше до дънера за сечене на дърва и цепеше с брадва един дълъг кол на четири.

— Какво правиш? — попита момичето, като спря на почтително разстояние, гледайки брадвата със страх.

— Когато паля огън — обясни Керъл, — отдолу слагам нещо леснозапалимо, после тези подпалки, а най-отгоре, като корона — целите колове. По този начин винаги започва да гори добре. Виждаш ли? Аз съм същински трапер.

Момичето смръщи лице.

— Тази брадва изглежда ужасно остра.

— Трябва да е остра.

— Сигурна ли си, че не е опасно?

— Правила съм това много пъти преди, и тук, и в къщи — обясни Керъл. — Специалистка съм. Не се тревожи, скъпа. Не е възможно да си ампутирам пръстите по случайност.

Тя взе още един къс колец и започна да го цепи на четири.

Джейн се запъти към навеса, заобикаляйки отдалеч дънера за цепене. Докато се връщаше с втория товар дърва за камината, няколко пъти погледна назад през рамо със смръщено лице.

Керъл подхвана следващата цепеница.

ДУМ!

С куфара в ръка, Пол тръгна по горния коридор към стълбището и полтъргайстът го последва. От двете му страни вратите се отваряха и затваряха с трясък, отново се отваряха, отново се затръшваха, съвсем сами и с такава страхотна сила, че Пол се почувства по средата на смъртоносна оръдейна канонада.

Докато слизаше по стълбите, полилеят, който висеше върху верига в най-високата част на сводестия таван, започна да описва широки кръгове, залюлян от вятър, недоловим за сетивата на Пол, или от някаква нематериална ръка.

Картините на първия етаж политаха от стените, когато минаваше покрай тях. Столовете се прекатурваха. Канапето във всекидневната започна бясно да подскача върху своите изящни дървени крака. Високата етажерка за съдове в кухнята се разклати; тигани, тенджери и черпаци затракаха един о друг.