Дийн Кунц - Маска

Бяха донесли много храна в картонени кутии и хладилни сандъчета с лед. Прехвърлиха всичко в шкафовете и хладилника, като постигнаха взаимно съгласие да прескочат обяда, за да изпитат от вечерята за чревоугодници пълна наслада, непомрачена от никакво чувство за вина.

— Е, добре — каза Керъл, измъквайки някакъв списък от едно кухненско чекмедже. — Ето какво трябва да направим, ако искаме това място да стане пригодно за живеене. — Тя започна да чете от листа:

— Свалят се найлоновите калъфи от мебелите; навсякъде се забърсва праха; изтърква се кухненската мивка; почиства се банята; на леглата се поставят чаршафи и одеяла.

— Ти на това почивка ли му викаш?

— Че какво толкова? Не ти ли звучи като програма на увеселително заведение?

— Направо възхитително.

— Е, къщата не е чак толкова голяма. Двете с тебе можем да се справим с всички задачи от списъка за час-час и половина.

Едва бяха започнали, когато на вратата се почука. Беше Винс Джървис, пазачът на зоната. Представляваше едър мъж с гръден кош като бъчва и огромни рамене, огромни мускули, огромни ръце, а и усмивката му имаше подобни размери.

— Просто си правя обиколката — обясни той. — Видях колата ви. Реших да ви кажа „добър ден“.

Керъл го запозна с Джейн, а нея представи като своя племенница (удобна, но безобидна лъжа), размениха си няколко любезности, след което Джървис каза:

— Доктор Трейси, а къде е другият доктор Трейси? Иска ми се и на него да река „добре дошъл“.

— О, в момента не е с нас — обясни Керъл. — Сигурно ще пристигне в събота, първо трябва да свърши една важна работа, която не търпи отлагане.

Джървис се понамръщи.

Керъл го попита:

— Нещо не е наред ли?

— Ами… ние с жената, искахме нещо да мръднем до града, малко на пазар, нали, може я някое кино да видим, я да му хапнем една ресторантска вечеря. Това го правим почти всеки петък следобед, знаете. Но сега тука няма жива душа освен вас двете с Джейн. Е, утре, защото нали е събота, ще дойдат, ама стига това, времето де, да не ги уплаши всичките, та да си останат по къщите. Обаче тая вечер май никой няма да дойде, само вие, засега де…

— Не се тревожете за нас — успокои го Керъл. — Ние чудесно ще се оправим. Тръгвайте с Пег за града, както сте решили.

— Ами… аз, хич не ми харесва, дето вие, две жени, нали, оставате в планината тука съвсем самички, жива душа няма на двайсет мили. А, не, никак не ми харесва така.

— Никой няма с пръст да ни закачи, Винс. Пътят минава през специална врата, човек дори не може да я отвори без карта за отключване с код.

— Обаче всеки може да си влезе вътре, стига да му се ходи пеш из планината.

На Керъл й бяха нужни няколко минути и твърде много думи, за да го успокои, но най-накрая той реши, че двамата с жена си могат да следват обичайната си петъчна програма.

Малко след тръгването на Винс започнаха дъждовете. Тихото барабанене на стотици милиони капки, сипещи се върху стотици милиони шумолящи листа успокояваше Керъл.

Но Джейн намираше, че шумът е някак неприятен.

— Не знам защо — каза тя, — но този звук ме навежда на мисли за пожар. Съскане… точно както многобройни пламъци, поглъщащи всичко пред очите ти. Цвърчи, цвърчи, цвърчи…

Дъждът принуди Пол да намали скоростта до шейсет мили, което също беше твърде бързо за условията на местния път, но ситуацията налагаше да се рискува поне малко.

Чистачките на предното стъкло потупваха ритмично като метроном, а гумите тихо пееха по мокрия макадам.

Денят беше мрачен и ставаше все по-мрачен. Приличаше повече на здрачаване, а не на пладне. Вятърът хвърляше заслепяващи завеси от дъжд над хлъзгавата, мокра настилка, а сиво-кафявите капчици, хвърляни от колелетата на другите автомобили, висяха във въздуха като гъста и кална мъгла.

Понтиакът изглеждаше почти като малка гемия, плаваща сред дълбоките течения на огромен, студен океан, единственото топло и светло кътче на милиони мили наоколо.

Грейс каза:

— Сигурно няма да повярваш на това, което трябва да ти кажа, но реакцията ти ще е съвсем разбираема.

— След днешните събития с мене — отговори Пол, — аз съм готов да повярвам на всичко.

„Може би точно това е било намерението на полтъргайста, помисли той. Вероятно е искал да ме подготви за невероятната история, която трябва да ми разкаже Грейс. Всъщност, ако не ме беше забавил този дух, щях да напусна дома си преди тя да е пристигнала.“

— Ще я разкажа по възможно най-простия и лесноразбираем начин — започна Грейс. — Обаче въпросът не е никак прост и лесноразбираем — тя сгуши разкъсаната си лява ръка в дясната; кървенето бе спряло, и всички рани имаха лепкава коричка. — Историята започва през 1865, в Шипънзбърг. Семейството се казвало Хейвънзууд.