Дийн Кунц - Маска

— Защо мислите така?

— Защото под хипноза твърдяла, че е Мили Паркър.

— Коя е тя?

— Преди време Мили Паркър се опитала да убие своята майка.

— Така ли? Кога се е случило това?

— В 1905.

— Но, за Бога, в такъв случай тя днес ще е малко старичка. А детето е само на четиринайсет или петнайсет.

— Не разбирате. Мили Паркър е мъртва от около седемдесет и шест години и…

— Момент, момент! Какво, по дяволите, казвате вие? Че жена ви може да бъде убита от някакво дете, което е умряло преди почти цял век?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава какво искате да кажете?

— Ами… не знам.

Уърт би помислил, че цяла нощ се е наливал в някоя кръчма или пък сутринта е отворил око с два фаса добра „трева“.

Освен това не беше честно спрямо Джейн да я обвинява публично, че е възможно в бъдеще да извърши убийство. Може би Керъл бе права. Вероятно детето е само жертва. С изключение на казаното под хипноза, тя действително изглеждаше неспособна на насилие.

Но от друга страна, защо бе избрала именно Милисънт Паркър, неосъществената убийца, измежду всички личности, за които би могла да се представи? Откъде знаеше това име? Самата му употреба не означаваше ли вече потенциална враждебност?

Пол завъртя своето работно столче встрани от бюрото и се загледа в сивотата зад стъклото на прозореца. Вятърът се усилваше с всяка изминала минута. Облаците бързо препускаха на запад по небето, като че ли бяха огромни, бързоходни и мрачни фрегати с издути платна в буреносно-оловен цвят.

ОСТРИЕ, СМЪРТ, КРЪВ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

„Трябва да тръгвам за вилата“, помисли той, обхванат от внезапна решителност, и се изправи.

Може би тази история с Милисънт Паркър го тревожеше прекалено, но не можеше просто да си седи тука и да се чуди…

Влезе в голямата спалня, за да нахвърля това-онова в куфара. След кратко колебание реши да сложи вътре и 38-калибровия си револвер.

Момичето се обади:

— Още колко остава до къщата?

— Двайсетина минути — отвърна Керъл. — Обикновено цялото пътуване трае около два часа и петнайсет минути, а днес се движим съвсем по разписание.

В планините ухаеше на хлад и зеленина. Изкусната ръка на есента вече бе обагрила някои дървета, и повечето от тях — освен вечнозелените — щяха да променят цвета на листата си през следващите няколко седмици. Но днес още преобладаваха зелените оттенъци, само тук-там нещо жълтееше, а червените петна бяха съвсем редки. Краищата на гората — там, където тя свършваше пред някоя полянка или до пътя — се украсяваха от няколко вече прецъфтяващи, сини, бели и морави, диви цветя.

— Красиво е тук горе — каза Джейн, докато вземаха един завой по двулентовия второстепенен път. Склонът отдясно, слизащ до самата макадамова настилка, беше покрит от яркозелени туфи рододендронови храсти.

— Обичам планините на Пенсилвания — рече Керъл. От седмици не се бе чувствала тъй приятно отпусната. — Толкова е спокойно тука. Но почакай да видиш как е в къщата след като минат ден-два. Ще забравиш за съществуването на останалия свят.

След завоя тръгнаха право нагоре, а сведените клони на дърветата образуваха тунел над части от пътя. Но на местата, където в клонака имаше пролука, достатъчна да открие малко от небето, по него не се виждаше нищо друго, освен огромни сиво-черни облаци, скупчени в надигащи се, грозни, застрашителни форми.

— Ще ми се да вярвам, че няма някой дъжд да развали първия ни ден горе — каза Джейн.

— Дъждът не може да развали нищо — увери я Керъл. — Наложи ли се да останем вътре, просто хвърляме цяла камара цепеници в голямата зидана камина и си опичаме няколко кренвирша на закрит огън. Освен това целият килер е пълен с какви ли не игри — с тях времето тече много бързо при дъждовни дни. „Монопол“, „скрабъл“, „Отгатни“, „Шанс“, „Боен Кораб“ и още поне десетина други. Мисля, че ще успеем да избегнем „вилната треска“.

— Ще бъде страхотно — каза Джейн с възторг.

Дървесният свод се разтвори над тях и оттам се видяха мрачните валма на септемврийските облаци.

Грейс приседна върху края на леглото, стиснала в ръка 22-калибровия пистолет, за да обмисли какво ще предприеме. Нямаше много възможности.

Всъщност колкото повече мислеше, толкова повече започваше да й се струва, че котаракът има по-добри шансове от нея за спечелване на този дуел.

Опиташе ли да напусне къщата през прозореца на спалнята, сигурно би счупила някой крак, а вероятно и врата си. Ако беше само с двайсет години по-млада, можеше да пробва. Но на седемдесет, при нейните подути стави и чупливите й кости, един скок от прозорец на втория етаж върху бетонната площадка можеше да има единствено нещастен край. Така или иначе, задачата й беше не просто да напусне къщата, тя трябваше да се измъкне цяла и невредима, иначе не би се добрала до дома на Керъл и Пол в другия край на града.