Дийн Кунц - Маска

Нищо.

Постави я обратно и проследи с поглед кабела встрани от бюрото до стената, да не би случайно щепселът да е излязъл от контактчето. Не беше изключен; беше прегризан. Прегризан надве.

Аристофан.

Тя си припомни и други неща, казани от Палмър Уейнрайт в градината: „Има сили, тъмни и могъщи сили, които искат да видят как всичко се случва според тяхната зла воля. Тъмни сили, които се хранят с човешкото нещастие. Те искат да видят края на тази история, но изпълнен с безсмислена жестокост и кръв… Съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.“

Спомни си също и момента, в който започнаха да се случват всички свръхестествени събития и разбра, че котаракът още от самото начало е бил неотделим от тях. Сряда, миналата седмица. Денят, когато се събуди внезапно от следобедната си дрямка — излетя от кошмара, свързан с Керъл, — а в небето зад завесите на кабинета изтрещяха безброй ослепителни мълнии. Тя тръгна, залитайки, към най-близкия прозорец, и докато стоеше пред стъклото върху своите несигурни, болни от артрит нозе, все още полусъбудена и полусънена, я изпълни мрачното усещане, че от кошмара й заедно с нея, в реалния свят, се е промъкнало нещо чудовищно, някакво демонично създание с хищна усмивка върху лицето си. Чувството изглеждаше тъй истинско и действително, че няколко секунди я беше страх да се обърне и погледне тъмната стая зад себе си. После бе пропъдила тази безумна мисъл от главата си — бе решила, че тя не е нищо друго, освен ледена утайка от нейния кошмар. Но сега, разбира се, знаеше — не е трябвало да я отхвърля толкова бързо. В стаята, освен нея, тогава наистина имаше нещо странно — дух; нечие присъствие; наричайте го както щете. То беше там. А сега живееше в котарака.

Тя излезе от, кабинета и тръгна бързо по коридора.

В кухнята откри, че и там телефонният кабел е прекъснат със зъби.

Нямаше и следа от Аристофан.

Въпреки това Грейс знаеше, че той е наблизо, вероятно достатъчно близо, за да я наблюдава. Усещаше нечие присъствие — на котарака, или може би на някой друг.

Ослуша се. Къщата беше прекалено тиха.

Изпита желание да премине няколкото стъпки, оставащи до кухненската врата, да я отвори смело, и бързо да се отдалечи от къщата. Но имаше сериозни подозрения, че всеки опит за напускане ще предизвика моментално и жестоко нападение.

Представи си котешките нокти, челюстта и зъбите. Аристофан беше не само домашен любимец, забавен сиамец с умно, рунтаво лице. Всъщност той представляваше и една малка, но съвършена машинка за убиване; единствено крехката черупка на опитомяването сдържаше неговия смъртоносен инстинкт. Мишките, птиците и катериците не само се отнасяха почтително, но изпитваха ужас от него. Но можеше ли да убие възрастна жена?

„Да, помисли тя с тревога. Стига да се нахвърли върху гърлото или очите ми от засада, Аристофан би могъл да ме убие.“

Щеше да стори най-добре, ако останеше вътре в къщата и не се изпречваше на пътя му, докато не се въоръжи както подобава, тъй че да е уверена в спечелването на всяка битка.

Оставаше единствено телефонът в спалнята на втория етаж. Тя внимателно изкачи стълбите, макар и предварително да знаеше, че там връзката ще е също прекъсната.

Прекъсната беше.

Но в спалнята имаше нещо, заради което си струваше да направи пътешествието дотам. Оръжието. Тя издърпа най-горното чекмедже на нощното шкафче и измъкна заредения пистолет, скрит в него. Предчувстваше, че той ще й свърши работа.

Съскане. Шумолене.

Зад гърба й.

Още преди да се извърне и пресрещне своя противник, той успя да се вкопчи в нея. Направи скок от пода към леглото, а оттам — върху гърба й, удряйки я със сила, от която тя почти загуби равновесие. Залитна напред и замалко не се стовари върху пода заедно с нощната лампа.

Аристофан съскаше, пръскаше слюнки, дращеше и се бореше за опорна точка върху нейния гръб.

За щастие тя остана изправена върху краката си. Завъртя се и разтърси тяло, правеше неистови усилия да го отхвърли от себе си, преди той да й нанесе сериозни рани.

Ноктите му бяха забити като куки в нейните дрехи. Въпреки че носеше и блуза, и пуловер, тя чувстваше как две режещи като бръснач остриета пробиват кожата й — две точки на изгаряща болка. Нямаше да я пусне.

Тя вдигна рамене колкото можа, сви глава надолу и притисна брадичката си плътно към гърдите — това беше най-добрият възможен начин да запази своята шия. Замахна с юмрук зад гърба си, удряйки само въздуха, после опита отново, но този път удари котарака твърде леко, за да му причини каквото и да е.