Дийн Кунц - Маска

Замисли се върху казаното вчера от Уейнрайт: „Това проклето, безкрайно преследване. Още продължава, но този път вече някой трябва да го спре… Дошъл съм да ви кажа, че вашата позната Керъл е в центъра на тази история… Длъжна сте да й помогнете. Да я избавите от момичето.“

Чувстваше, че почти е разбрала какво е искал да каже той. Беше уплашена.

Въпреки че през последните двайсет и четири часа станаха множество невъзможни неща, тя вече не поставяше под въпрос нито своите възприятия, нито умственото си здраве. Беше нормална, съвършено нормална, и владееше всичките си способности. Старческото слабоумие вече не представляваше за нея дори и далечна опасност. Почувства, че обяснението на последните събития е много по-ужасно, много по-потресаващо даже и от перспективата на старостта, която я терзаеше някога.

Припомни си и нещо друго, казано вчера в градината от Палмър Уейнрайт: „Ти не си само тази, която мислиш, че си. Не си само Грейс Митовски.“

Знаеше, че разрешението на загадката е в нейни ръце. Чувстваше в дълбините на душата си някакво тъмно познание, отдавна забравени спомени, които чакат своето отприщване. Страхуваше се от тяхното освобождаване, но разбираше, че е длъжна да направи точно това — заради Керъл, но може би също и заради себе си.

Изведнъж въздухът в кухнята, макар и твърде чист, започна да вони на димящо дърво и катран. Грейс долавяше със слуха си дращенето на огън, въпреки че тук и сега, в това време и пространство, пламъци нямаше.

Сърцето й заби лудешки, устата й пресъхна, изпълни се с кисел вкус.

Достатъчно беше да затвори очи, и видя горящата къща тъй живо, както и в съня. Виждаше портите на подземния килер и чуваше собствените си викове, зовящи Лора.

Знаеше, че не е било само сън. Беше спомен, изчезнал от много години, спомен, който сега изплуваше на повърхността и трябваше да й напомни, че тя действително не е само Грейс Митовски.

Отвори очи.

В кухнята беше горещо, задушно.

Чувстваше как я влекат сили, които умът й не може да разбере, и си помисли: „Точно това ли искам? Наистина ли желая да ме отнесе това течение, а после да открия истината и моят малък, но подреден свят да се обърне с главата надолу? Ще издържа ли?“

Вонята на несъществуващ дим ставаше все по-осезателна.

Несъществуващите пламъци ревяха все по-силно.

„Изглежда вече няма връщане назад“, помисли тя.

Вдигна ръце пред лицето си и ги загледа изумена. Някакво чудо ги бе преобразило — сега те бяха покрити с дълбоки бръчки. Дланите й бяха ожулени, наранени, кървави. От тях стърчаха забитите дървени трески, трески от летвите на портата към подземието, които тя беше удряла преди много, много време.

В десет часа, когато звънна телефонът, Пол седеше пред своето бюро и пишеше от почти цял час. Точно навлизаше в нормалния ритъм на своята работа. Грабна слушалката и изрече малко нетърпеливо:

— Да?

Чу непознат женски глас:

Мога ли да говоря с доктор Трейси, моля?

— На телефона.

— О. М-м… не… този доктор Трейси, когото търся, е жена.

— Търсите моята съпруга — обясни той. — Тя напусна града за няколко дни. Да й съобщя ли нещо?

— Да, моля ви. Нали ще й предадете, че се е обадила Поли от „Моъм и Кричтън“?

Той надраска името върху лист от бележник.

— А за какво се отнася?

— Вчера следобед доктор Трейси беше тук с едно младо момиче, страдащо от амнезия…

— Да — каза Пол, тъй като изведнъж интересът му се събуди. — Познавам случая.

— Доктор Трейси питаше дали сме чували за момиче на име Милисънт Паркър.

— Точно така. Тя ми разказа снощи. Доколкото разбрах, това също се е оказало задънена улица.

— Вчера наистина приличаше на задънена улица — каза Поли, — но сега се оказа, че името е познато на един от нашите лекари. Всъщност на самия доктор Моъм.

— Чуйте, защо просто не разкажете на мене какво сте открили, вместо да чакате обаждането на жена ми, а аз ще й предам вашата информация.

— Да, естествено, защо не? Разбирате ли, доктор Моъм е старшият лекар в клиниката. Той купи този имот преди осемнайсет години и лично следеше възстановяването на външния вид и подновяването на интериора. Докторът обича да се рови в отминали събития, затова за него, беше съвсем нормално желанието да се запознае с историята на къщата, която купува. Той казва, че домът е построен през 1902 година от човек на име Рандълф Паркър. А дъщерята на Паркър се казвала Милисънт.

— 1902?

— Точно така.