Дийн Кунц - Маска

В този кошмар нямаше връх на напрежението, момент на най-силен ужас. Той просто продължи цяла нощ в своя непрекъснат, задъхан ритъм и едва призори, няколко минути след разсъмване, Грейс успя да се измъкне от горещата и задушаваща прегръдка на съня — събуди се с един безсловесен вик, удряйки по дюшека.

Приседна в края на леглото и хвана пулсиращата си от болки глава с две ръце.

Сънят беше толкова жив, че тя усещаше как синьо-бялата рокля без деколте и с дълги ръкави се впива в раменете и бюста й, докато тя бъхтеше с юмруци по портите на зимника. Даже и сега, вече съвсем будна, все още чувстваше стегнатата рокля, въпреки че беше облечена в широка нощница, въпреки че никога през живота си не бе носила подобна дреха.

И, което е по-лошо, още усещаше мириса на дим от горящата къща.

Продължи да й мирише тъй дълго след като се събуди, че вече беше убедена — гори собственият й дом. Навлече бързо един пеньоар, нахлузи чехлите си и тръгна от стая в стая да търси пожара.

Пожар нямаше.

Но още почти час около нея все вонеше на горящо дърво и катран.

В девет часа петък сутринта Пол седна на работната си маса, вдигна телефона и се обади на Линкълн Уърт, полицейския инспектор, отговорен за случая Джейн Доу. Каза на Уърт, че Керъл ще заведе момичето извън града, за да починат няколко дни в планината.

— Нищо не й пречи — отвърна Уърт. — Не сме попаднали на никаква следа, а освен това съм сигурен, че денят, когато тази история ще стане съвсем ясна, никак не е близо. Е, разбира се, ние продължаваме да разширяваме територията на издирването. Отначало снабдихме властите в околните окръзи със снимката и описанието на детето. След като това не помогна, ги разпратихме в полицейските управления из целия щат. А вчера сутринта предприехме следващата стъпка и седем съседни щата вече притежават същите данни. Но ще ви призная нещо, нека си остане между нас. Имам чувството, че даже ако разширим територията на издирването чак до Хонконг, изобщо няма да открием човек, който познава момичето. Само предчувствие. Все така ще си оставаме с празни ръце.

След разговора с Уърт, Пол слезе в гаража, където Керъл и Джейн вече поставяха куфарите си в багажника на фолксвагена. За да спести на момичето неприятните чувства, Пол не предаде песимистичната оценка на Уърт.

— Каза, че няма страшно, ако напуснеш Харисбърг за няколко дни. Съдът не е ограничил движението ти само в града. Обясних му къде е вилата, тъй че появи ли се някой, който търси нашето момиче тука, полицията на Харисбърг ще се свърже с окръжния шериф там, и вече той или някой от заместниците му ще се отбият до къщата, за да ви съобщят, че трябва да се връщате.

Керъл му пожела довиждане с целувка. Целуна го и Джейн; докосна бузата му с устни някак срамежливо, съвсем целомъдрено, а когато влезе в колата, силно се изчерви.

Той стоеше пред къщата и гледаше как червения Фолксваген-бръмбар се отдалечава, докато го изгуби от поглед.

След почти седмица хубаво време с ясносиньо небе отново се появяваха облаци. Бяха гладки, сиви като гранит. Също като настроението на Пол.

Когато звънна кухненският телефон, Грейс се приготви да посрещне твърдо измамника с гласа на Ленърд. Седна на стола до малката вградена масичка, протегна ръка, постави я върху окачената на стената слушалка, изчака второто позвъняване и едва тогава я вдигна. За нейно облекчение, звънеше Рос Куинси, главният редактор на „Морнинг Нюз“ — отговаряше на нейното обаждане вчера следобед.

— Питали сте за един от нашите репортери, доктор Митовски?

— Да, Палмър Уейнрайт.

Куинси замълча.

— Той работи при вас, нали? — попита Грейс.

— Ъ-ъ… да, Палмър Уейнрайт е журналист от „Морнинг Нюз“, но…

— Струва ми се, почти е спечелил наградата „Пулицър“.

— Да. Но, разбира се… това е било преди доста време.

— О-о?

— Е, щом знаете неговата номинация за „Пулицър“, значи знаете също, че тя е свързана с неговата поредица от статии за убийствата в семейство Бектърмън.

— Да.

— Те са станали през 1943.

— Толкова отдавна?

— Хм… доктор Митовски, какво точно сте искали да разберете относно Палмър Уейнрайт?

— Желая да говоря с него — обясни тя. — Ние се срещнахме, но не можахме да приключим с всичко, останаха някои неща, твърде важни за мене. Става дума за… лични въпроси.

Куинси се поколеба. После попита:

— Да не би да сте роднини, които отдавна не са се виждали?