Дийн Кунц - Маска

— С господин Уейнрайт? О, не.

— Или стари приятели, изгубили следите си?

— Не. И това не.

— Е, добре, щом е така, значи не е нужно да съм толкова деликатен. Доктор Митовски, опасявам се, че Палмър Уейнрайт е мъртъв.

— Мъртъв! — възкликна тя изумена.

— Е, Сигурно сте предполагали и тази възможност. Той никога не е бил съвсем здрав, беше си направо болнав човек. А вие очевидна не сте се срещали с него много време.

— Не чак толкова — рече тя.

— Трябва да са изминали поне трийсет и пет години — каза Куинси. — Той почина още през 1946.

Внезапно въздухът около гърба на Грейс стана сякаш по-студен, отколкото преди секунда; като че ли леденият дъх на мъртвец докосна тила й.

— Трийсет и една година — тя едва произнасяше думите. — Сигурно грешите.

— Ни най-малко. Тогава аз бях голобрадо момченце, разносвач на вестници. Палмър Уейнрайт бе един от моите кумири. Изживях много тежко неговата кончина.

— За един и същ човек ли говорим? — попита Грейс. — Беше доста слаб, с остри черти, бледокафяви очи и болнаво-жълта кожа. Гласът му звучеше с няколко тона по-дълбоко, отколкото може да се очаква при неговия външен вид.

— Точно така, това е Палмър.

— Около петдесет и пет годишен?

— Когато почина, беше на трийсет и шест, но наистина изглеждаше с двайсет години по-възрастен — каза Куинси. — Безброй болести една след друга, и накрая рак. Това го съсипа, състари се много бързо. Той умееше да се бори с живота, но просто не издържа повече.

„От трийсет и една година в гроба?“, помисли тя. „Но аз го видях вчера. Проведохме странен разговор в градината с рози. Какво ще кажете за това, господин Куинси?“

— Доктор Митовски? На телефона ли сте още?

— Да. Съжалявам. Чуйте, господин Куинси, ужасно ми е неприятно да отнемам ценното ви време, но наистина става дума за нещо важно. Струва ми се, че случаят Бектърмън е имал много общо с личния въпрос, който исках да обсъдя с господин Уейнрайт. Но всъщност не знам нищо за тези убийства. Ще имате ли нещо против да ми кажете какво именно е станало?

— Семейна трагедия — отговори Куинси. — Дъщерята на Бектърмънови побесняла в деня преди своя шестнайсети рожден ден. Просто нещо в съзнанието й прещракало. Очевидно си е втълпила, че майка й има намерение да я убие преди да е навършила шестнайсет, което, разбира се, не е било вярно. Но тя мислела , че е вярно, и започнала да преследва майка си с брадва в ръка. Бащата и някакъв братовчед, който бил на гости, опитали да й попречат, обаче тя ги убила. Майката все пак успяла да изтръгне брадвата от ръцете на момичето. Но това не могло да спре малката. Тя просто грабнала ръжена от камината и продължила да се приближава. Когато нейната майка, госпожа Бектърмън, била притисната в един ъгъл и черепът й само след секунди щял да бъде строшен с металния прът, тя вече нямала друг избор — просто замахнала с брадвата към дъщеря си. Ударила момичето веднъж, отстрани. Доста дълбока рана. Детето починало в болницата на следващия ден. Госпожа Бектърмън извършила убийството при самозащита, затова не й предявили никакви обвинения, но тя се чувствала толкова виновна за смъртта на собственото си дете, че нервите й не издържали и в крайна сметка свършила в някакъв дом.

— И с тази история господин Уейнрайт е спечелил предложение за „Пулицър“?

— Да. В ръцете на много репортери тази случка би изглеждала само като поредната долнопробна сензация. Но Палмър беше добър журналист. Той написа едно задълбочено, изпълнено с тънка чувствителност изследване за семейство със сериозни емоционални, междуличностни проблеми. Бащата обичал да налага своята воля и имал твърде високи изисквания към дъщеря си, а вероятно е изпитвал и противоестествено привличане към нея. Майката била във вечно съперничество с бащата за сърцето, ума и предаността на момичето, затова виждайки, чу губи битката, започнала да пие. Детето трябвало да изтърпи изключителен психологически натиск, а Палмър успя да предаде това напрежение така, че читателят не само да го разбере, но и да го почувства.

Тя благодари на Рос Куинси за вниманието и времето, което той й отдели. Остави слушалката на стената.

Известно време просто седеше и съзерцаваше тихо бръмчащия хладилник — опитваше се да разбере смисъла на току-що чутите от нея думи. Ако Уейнрайт беше мъртъв от 1946 година, тогава с кого бе разговаряла вчера тя в своята градина?

И какво общо имаха убийствата в семейство Бектърмън с нея? А с Керъл?