Дийн Кунц - Маска

Стисна силно хавлията. Оттам потече чиста вода; по нея нямаше следи от зловещата червена течност.

Объркана, тя отново вдигна поглед към огледалото и видя кръвта, също като преди малко.

Протегна напред ръка. В действителност тя не беше кървава, но в огледалото сякаш я покриваше плътна ръкавица от съсиреци.

„Само някакво видение“, помисли тя. „Странна илюзия. Това е всичко. Никого не съм ранила. Не съм проляла ничия кръв.“

Докато усилено се мъчеше да разбере какво става, нейният образ в огледалото започна да избледнява, а стъклото отпред почерня. Като че ли постепенно се превръщаше в прозорец към някое друго измерение, защото вече не отразяваше нищо от предметите в банята.

„Това е сън“, мислеше тя. „Всъщност съм сгушена в леглото, и там ми е мястото. Само сънувам, че съм в банята. Достатъчно е да се събудя, и всичко ще свърши.“

Но все пак, ако беше само сън, щеше ли да чувства с босите си стъпала студенината на керамичния под тъй силно, както я чувстваше сега? Ако действително само сънуваше, щеше ли да усеща хладната влага върху голите си гърди?

Тя потрепери.

В безпросветната празнота от другата страна на огледалото нещо проблесна далече в мрака.

Събуди се!

Нещо сребристо. То присветна веднъж, после отново и отново, приближаваше и се отдръпваше, но размерите му непрестанно растяха.

За Бога, събуди се!

Тя искаше да побегне. Не можа.

Искаше да изпищи. Не го направи.

Само за секунди лъщящият образ изпълни огледалото, отмествайки мрака, от който бе дошъл, а после някак изхвръкна от огледалото, без да строши стъклото, нахлу от празното пространство в банята с един последен, убийствен замах, и тя видя, че това е брадва, насочена към лицето й, а стоманеното острие блестеше като най-фино сребро на неоновата светлина. Докато зловещият заострен край на брадвата летеше със свистене към нейната глава, нозете й се подкосиха и тя припадна.

Малко преди разсъмване Джейн се събуди отново.

Беше в леглото. Лежеше гола.

Тя отхвърли завивките настрани, изправи се, приседна, и видя своята фланелка, пликчетата и чорапите на пода до леглото. Облече се бързо.

Къщата бе тиха. Семейство Трейси още не бяха станали от сън.

Джейн забърза с тихи стъпки по коридора към банята за гости, поколеба се на прага й, но после прекрачи вътре и щракна ключето на осветлението.

Нямаше кръв, а огледалото над мивката си беше едно обикновено огледало, което отразяваше нейното тревожно лице, но не добавяше към това разни необикновени образи по своя воля.

„Е, добре, помисли тя, възможно е действително да съм ходила на сън. Може би наистина съм била тук изобщо без дрехи и съм опитвала да изчистя някаква несъществуваща кръв от тялото си. Но останалото е само част от кошмара. То не се е случило. Невъзможно. Изключено. Огледалото не може да се промени по този начин.“

Тя погледна в отражението на своите сини очи. Не беше съвсем сигурна какво точно вижда в тях.

Попита тихо себе си:

— Коя съм аз?

Цялата седмица Грейс спа — доколкото смогваше в кратките промеждутъци между пристъпите на безсъние — без да сънува нищо. Но тази вечер се въртя между чаршафите цели часове, опитваше се да се пребори и надделее кошмара, който сякаш продължаваше цяла вечност.

В съня й гореше къща. Голяма викторианска къща с красиви орнаменти. Тя стоеше пред обхванатата от пламъци сграда и удряше с ръце по наклонените порти на зимника и многократно викаше със задъхан глас едно име: „Лора! Лора!“ Знаеше, че Лора е затворена в избата на горящата къща и тези порти са единственият изход, но те бяха залостени отвътре. Тя продължаваше да бие по дървото с голите си длани, докато не започна да изпитва от всеки удар остра, жестока болка в целите ръце, раменете и врата си. Отчаяно желаеше да има подръка брадва, железен лост или някакъв друг инструмент, с който да разбие портите на подземния килер, но разполагаше единствено със своите юмруци, затова продължаваше да бъхти и да бие, докато китките й се одраскаха, разраниха и от тях потече кръв, но дори и тогава тя не престана да удря, и през цялото време крещеше името на Лора. Прозорците на втория етаж се счупиха с трясък, върху й се посипаха безброй стъкла, но тя не помръдна от наклонените врати към подземието; не побягна. Все така забиваше разкървавените си юмруци в летвите, молеше се момичето да й отговори всеки момент. Не обръщаше внимание на сипещите се върху нея искри, а те заплашваха да подпалят памучната й рокля. Започваше да хлипа и кашля, когато вятърът подемаше лютивия дим в нейна посока и проклинаше дървото, тъй лесно устояващо на свирепата й, но безуспешна атака.