Дийн Кунц - Маска

Изчезна. За втори път.

Времето не би му стигнало, за да се добере до който и да е от храстите, достатъчно големи за прикритие на човек, не и през онази стотна от секундата, докато тя тичаше с гръб към него. Дори и да беше много по-млад, отколкото изглеждаше, дори и да бе в най-добра спортна форма, отличен спринтьор — пак не би успял да измине повече от половината на разстоянието до външната врата за толкова кратко време.

Тогава къде беше той?

Къде беше той?

След като напуснаха сградата на „Моъм и Кричтън“, Керъл и Джейн преминаха с колата няколко пресечки на „Франт Стрийт“, завиха по „Секънд Стрийт“ и стигнаха до адреса, където трябваше да се намира домът на Линда Бектърмън. Кварталът беше хубав, а красивата къща във френски провинциален стил, която бе поне на петдесет години — в добро състояние. Там нямаше никого, но върху пощенската кутия пишеше Никълсън, а не Бектърмън.

Позвъниха в съседния дом и поговориха с една съседка, Джийн Гантър, която потвърди, че във френската провинциална къща живеят семейство Никълсън и тя е тяхна собственост.

— Аз и мъжът ми живеем в къщата от шест години — каза госпожа Гантър, — а Никълсън бяха наши съседи още когато дойдохме тука. Веднъж, мисля, ги чух да казват, че живеели в този дом от 1965.

Името Бектърмън не говореше нищо на Джийн Гантър.

Когато вече пътуваха с колата към къщи, Джейн каза:

— Наистина ти създавам големи неприятности.

— Глупости — рече Керъл. — Аз донякъде си падам по играта на детективи. Освен това, успея ли да измъкна паметта ти от неподвижното състояние, разкрия ли истината, която твоето подсъзнание маскира с безброй фокуснически трикове, тогава ще мога да опиша този случай в което поискам списание по психология. А това определено ще утвърди името ми в професията. От твоята история е възможно дори да се получи цяла книга. Тъй че, виждащ, заради тебе, детко, един ден мога да се събудя богата и известна.

— А като станеш богата и известна, ще продължаваш ли да си говориш с мене? — подразни я момичето.

— Разбира се. Е, сигурно ще трябва да си уредиш среща една седмица предварително.

Ухилиха се една на друга.

От кухненския телефон Грейс се обади в редакцията на „Морнинг Нюз“.

Телефонистката на вестника не разполагаше с вътрешен номер на името Палмър Уейнрайт. Каза на Грейс:

— Доколкото знам, такъв дори не работи при нас. А съм сигурна, ме не е репортер. Може да е някой от новите редактори по оформлението или нещо подобно.

— Можете ли да ме свържете с кабинета на главния редактор? — помоли Грейс.

— Значи господин Куинси — каза телефонистката. Чу се шум от свързването с вътрешния телефон.

Куинси, не беше в кабинета си, а неговата секретарка не знаеше дали във вестника им работи човек на име Палмър Уейнрайт.

— Нова съм — рече тя с извинителен тон. — Секретарка съм при господин Куинси едва от понеделник, тъй че все още не познавам всички. Ако ми оставите вашия телефонен номер и името си, ще кажа на господин Куинси да ви се обади.

Грейс й съобщи номера си и каза:

— Кажете му, че с него иска да говори доктор Грейс Митовски, и че са ми нужни само няколко минути от времето му — тя рядко използваше титлата пред името си, но в случая това щеше да свърши работа, защото всички винаги се отзоваваха на лекарски телефонни обаждания.

— За спешен случай ли става дума, доктор Митовски? Мисля, че господин Куинси няма да се върне до утре сутринта.

— И тогава ще е добре — каза тя. — Накарайте го да се обади веднага щом пристигне, без значение в колко часа се появи.

След като остави слушалката, Грейс влезе в кухнята и погледна през прозореца към розовата градина.

Как бе възможно Уейнрайт да изчезне по този начин?

Вече трети път Пол, Керъл и Джейн приготвяха вечерята заедно. От ден на ден момичето се приспособяваше все по-добре.

„Остане ли при нас още една седмица, мислеше си Пол, ще започнем да чувстваме, че винаги е била тук.“

Салатата се състоеше от кокосови ядки и замразена зелена маруля. После хапнаха син домат „Пармиджано“ с гарнитура от спагети.

Когато започваха десерта — малки порцийки силно ароматизиран сладолед — Пол каза:

— Няма ли възможност да поотложим пътуването до планината с ден-два?

— Защо? — попита Керъл.

— Изоставам малко от предварителните си планове за писането, а точно сега работя върху много важна част от книгата — отвърна той. — Съчиних две трети от най-трудната сцена в сюжета и никак не ми се иска да я оставям недовършена само заради една почивка. Просто няма да се чувствам добре. Ако вместо утре тръгнем в неделя, ще имам време да доизгладя последната част на главата. И пак ще ни останат осем дни за вилата.