— Имате великолепна градина.
Изненадана, тя вдигна глава и видя един слаб мъж, чиято кожа имаше бледожълт цвят като на болен от жълтеница, облечен в измачкан син костюм със силно демодирана кройка. Ризата и вратовръзката му също бяха безнадеждно остарели. Изглеждаше като оживяла снимка от четирийсетте години. Оредялата му коса беше пепелява, а очите имаха необикновено мек, почти бежово-кафяв оттенък. Формата на лицето му се определяше единствено от издължени, тесни линии и остри черти, а това му придаваше вид на нещо средно между сокол и скъперник-лихвар от някой роман на Чарлз Дикенс. На възраст изглеждаше някъде в началото или средата на петдесетте.
Грейс погледна към вратата в оградата от бели летви, отделяща нейния двор и улицата. Тя зееше широко отворена. Явно мъжът се е разхождал отвън, видял е розите през някоя пролука в живия плет от ниски тополи зад оградата и е решил да влезе и разгледа градината отблизо.
Имаше дружелюбна усмивка, в очите му се четеше доброта и сякаш не бе извършил нищо непозволено, въпреки че беше влязъл в чужда собственост.
— Сигурно имате над двайсет вида рози.
— Трийсет и шест — отговори тя.
— Наистина великолепно — каза той, кимайки одобрително. Неговият глас не бе тънък и остър като чертите и телосложението му. Беше дълбок, мек и приятен и по би му подхождало, ако излизаше от някой як и мускулест мъжага, поне един път и половина по-висок от този човек.
— Сама ли се грижите за цялата градина?
Грейс се отпусна върху петите си, като продължаваше да държи лопатката в своята ръка с ръкавица.
— Разбира се. Това ми е приятно. А и някак… просто нямаше да усещам тази градина като моя, ако бях наела някого да ми помага.
— Точно така е! — рече непознатият. — Да, разбирам чувствата ви.
— Отскоро ли живеете в квартала? — попита Грейс.
— Не, не. Преди живеех само на пресечка оттук, но това беше много, много отдавна — той въздъхна дълбоко и се усмихна отново. — О, този чуден аромат на рози! Нищо не мирише тъй хубаво. Да, вие имате превъзходна градина. Наистина превъзходна.
— Благодаря.
Той щракна с пръсти като че ли внезапно му бе хрумнала някаква мисъл.
— Трябва да напиша нещо за това. Може да се получи първокласна статия с човешко звучене. Приказно царство, скрито в един обикновен заден двор. Да, сигурен съм, че ще стане чудесно. Добре е да сменя малко темите.
— Писател ли сте?
— Репортер — отвърна той, като продължаваше да вдишва дълбоко и пиеше аромата на цветовете.
— В някой тукашен вестник ли?
— „Морнинг Нюз“. Казвам се Палмър Уейнрайт.
— Грейс Митовски.
— Надявах се, че е възможно да ме познаете от подзаглавията — каза Уейнрайт с усмивка.
— Съжалявам. Не чета „Морнинг Нюз“. Всяка сутрин вестникарчето ми носи „Пейтриът Нюз“.
— Е, добре — вдигна рамене той, — това също е добър вестник. Но разбира се, щом не четете „Морнинг Нюз“, не сте видели и моите статии за случая Бектърмън.
Грейс разбра, че Уейнрайт възнамерява да поостане известно време, затова се повдигна, изправи се и раздвижи своите бързо схващащи се крака.
— Случаят Бектърмън? Звучи познато.
— Всички вестници писаха за него, естествено. Но аз направих поредица от пет части. Добро произведение, макар и да го казвам самият аз. То беше причина да получа номинация за наградата „Пулицър“. Знаехте ли това? Бог ми е свидетел, една наистина справедлива номинация за „Пулицър“.
— Наистина ли? Е, това е нещо — каза Грейс, но не беше убедена, че трябва да взема думите му за чиста монета, а не искаше и да го обиди. — Това действително е нещо сериозно. Представи си само. Номинация за „Пулицър“.
Стори й се, че разговорът внезапно е тръгнал в странна посока. Вече не беше просто размяна на любезности. Тя усещаше как този Уейнрайт, човек съвсем непознат, е влязъл в нейния двор не да се възхищава от розите или за няколко приятелски думи, а да й каже, че е предложен за „Пулицър“.
— Не я спечелих — продължи Уейнрайт. — Но, както аз го разбирам, една номинация е нещо почти толкова добро, колкото и самата награда. Искам да кажа, че съвсем малка част от десетките хиляди вестникарски статии, публикувани всяка година, стават кандидати за „Пулицър“.
— Припомнете ми, ако обичате — каза Грейс. — За какво ставаше дума при случая Бектърмън?
Той се засмя добродушно и поклати глава.
— Оказа се, че той не е представлявал това, което си мислех, че представлява. Адски сигурен съм. Аз го описах като заплетена фройдистка загадка. Нали знаете — бащата с желязна воля, вероятно изпитващ и противоестествено привличане към собствената си дъщеря, майката — проблеми с алкохола, а горкото дете — по средата. Младото момиче става жертва на жесток психически натиск, който нито може да схване, нито пък — да изтърпи, докато накрая просто нещо в съзнанието й — хоп, прещраква. Ето така виждах нещата. Така го и написах. Мислех се за блестящ детектив, стигнал до най-дълбоките корени на трагедията Бектърмън. Но излезе, че всичко, видяно от мене, е само външната страна, изложеното на витрината. Истинската история се оказа много по-необикновена от всичко, което въображението ми някога е могло да роди. По дяволите, толкова необикновена, че никой сериозен репортер не би рискувал да се заеме с нея. И никой уважаващ себе си вестник не би я отпечатал като новина. Дори и да знаех истината, дори и някак да я бях публикувал, с това щях да разбия своята кариера.
Читать дальше