Дийн Кунц - Маска

— Кучката! О, Господи, какво ми стори тя. Лигавата, гадна курва! Мразя я. Мразя я!

Ужасена от съчетанието на бяс и агония в измъчения глас на момичето, Керъл бързо я успокои.

После попита:

— На колко си години, Линда?

— Утре имам рожден ден.

Керъл се намръщи.

— В момента с Милисънт ли говоря?

— Коя е Милисънт?

— Все още с Линда ли говоря?

— Да.

— И утре е рожденият ти ден?

— Да.

— На колко ще станеш?

— Няма да стана.

Керъл премигна.

— Искаш да кажеше че няма да доживееш рождения си ден?

— Точно така.

— Това шестнайсетият ти рожден ден ли е?

— Да.

— А сега си на петнайсет?

— Да.

— Защо се тревожиш, че ще умреш?

— Защото, знам, че така ще стане.

— Откъде го знаеш?

— Защото вече съм мъртва.

— Искаш да кажеш, че вече умираш?

— Умряла съм!

— Вече си умряла ли?

— Ще бъда.

— Говори по-точно. Казваш ми, че вече си мъртва? Или казваш, че просто си уплашена, защото си сигурна в близката си смърт?

— Да.

— Кое от двете?

— И двете.

Керъл се чувстваше, като че ли бе попаднала в разгара на чаеното празненство при лудия Шапкар 16 16 Персонаж от знаменитата приказка „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, в чийто дом времето не тече нормално и винаги е време за чай. — Б.пр. .

— По какъв начин мислиш, че ще умреш, Линда?

— Тя ще ме убие.

— Коя?

— Кучката.

— Майка ти ли?

Момичето се сви надве и се вкопчи в кръста си отстрани, сякаш някой я беше ударил там. Изкрещя, обърна се, направи две крачки залитайки и тежко тупна на пода. И там продължи да притиска кръста си отстрани, риташе с крака, гърчеше се. Явно усещаше непоносима болка. Тя, разбира се, беше само въображаема, но момичето не можеше да я различи от истинската.

Уплашена, Керъл коленичи до нея, хвана я за ръката и започна настойчиво да я успокоява. Когато накрая момичето се отпусна, Керъл бързо я преведе по целия път към настоящето и прекрати състоянието на хипноза.

Джейн премигна, вдигна очи към Керъл и постави ръка на пода до себе си, сякаш искаше да се убеди, че очите не я лъжат.

— Ей, какво правя тук долу?

Керъл й помогна да стане на крака.

— Предполагам, не си спомняш?

— Не. Казах ли ти нещо повече за себе си?

— Не. Не мисля. Каза ми, че си момиче на име Милисънт Паркър, след това обяви, че се казваш Линда Бектърмън, но очевидно не е възможно да си едновременно и двете, а освен тях — също и Лора. Затова ми се струва, че ти не си никоя от трите.

— И аз мисля така — рече Джейн. — Тези нови имена не ми говорят нищо повече, отколкото Лора Хейвънзууд. Но кои са тези момичета? Откъде съм разбрала техните имена, а и защо съм ти казвала, че съм една от тях?

— Проклета да съм, ако знам — отвърна Керъл. — Но рано или късно ще изясним това. Ще се гмурнем до дъното на тази история, детко. Обещавам ти.

„Но какво, за Бога, ще намерим на дъното, там долу, в тъмното?“, чудеше се Керъл. „Дали няма да е нещо, за което по-късно ще съжаляваме, че не е останало завинаги погребано?“

В четвъртък следобед Грейс Митовски работеше в градинката с рози зад своята къща. Денят беше топъл и ясен и тя усещаше нужда от леко физическо натоварване. Освен това в градината не можеше да чува звъна на телефона и не би се изкушила да вдига слушалката. А това беше добре дошло, защото тя все още нямаше психическата готовност за очаквания разговор; не бе решила как да се справи с натрапника при следващото му обаждане, когато той отново щеше да се престори, че е нейният отдавна починал съпруг.

Поради проливните дъждове миналата седмица за розите вече бе отминал най-красивия период на цъфтежа. Последните цветове на този сезон трябваше да са най-хубави точно сега, но много едри рози бяха загубили една пета или дори четвърт от цветните си листчета под камшиците на бурята и дъжда. Въпреки това градината представляваше радостна и пъстроцветна гледка.

Беше позволила на Аристофан да се поразходи навън за малко раздвижване. Държеше котарака под око, защото смяташе да го извика обратно веднага, щом той реши да излиза извън двора. Беше твърдо решена да го предпази от човека, подхвърлил му отрова или упойващи вещества, независимо кой е. Но той изглежда нямаше настроение за скиталчески подвизи; стоеше наблизо, промъкваше се между розовите храсти и издебваше някое летящо насекомо, а после го преследваше с котешка настойчивост.

Грейс беше коленичила пред една леха със смесени жълти, яркочервени и оранжеви цветове, окопаваше почвата с малка лопатка, когато някой каза до нея: