Дийн Кунц - Маска

К… Е… Р… Ъ… Л…

ОСТРИЕ, КРЪВ, СМЪРТ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

Разбира се, дори ако успееше да го смести някак върху дъската, не можеше да изпише Керъл, защото то беше собствено име, а правилата не допускаха употребата на собствени имена. Но не там беше работата. Важното бе, че нейното име се изписа тъй ясно и отчетливо върху летвичката му, а в това имаше нещо вледеняващо. За Бога, той измъкна буквите в техния точен ред! Колко на милион беше вероятността да стане именно така ?

Приличаше на поличба. Предупреждение, че нещо ще се случи с Керъл. Точно както и двата кошмара на Грейс Митовски излязоха пророчески.

Замисли се и за другите странни събития, станали напоследък: неестествено силните удари на мълния в кабинета на О’Брайън, силното думкане, разтърсващо къщата, призрачната посетителка в задния двор по време на бурята. Усещаше, че всичко това някак е свързано. Но, Господи, как ?

ОСТРИЕ, КРЪВ.

СМЪРТ, ТРУП.

КЛАНЕ, КЕРЪЛ.

Ако поредицата думи от играта скрабъл наистина представляваше пророческо предупреждение, то с какво можеше да помогне той? Поличбата, ако това изобщо беше поличба, беше твърде мъглява, за да има точно определено значение. Трябваше да се пазят от нещо, но то нямаше ясни очертания. Той не можеше да защити Керъл, докато не разбереше откъде иде опасността. Автомобилна злополука? Самолетна катастрофа? Някой въоръжен крадец? Раково заболяване? Всичко бе възможно. Струваше му се, че няма да спечели нищо, ако каже на Керъл как върху летвичката с пулове от играта се е появило нейното име; тя също не можеше да направи нищо — нищо, освен да се тревожи.

Той не искаше да й създава тревоги.

Не тя, а той, легнал в тъмното, усещащ леден студ дори под завивките, се тревожеше за нея.

В два часа сутринта Грейс все още четеше в кабинета. Нямаше смисъл да си ляга поне още час-два. Събитията от последната седмица я лишиха от нормалния й сън.

Току-що отминалият ден беше сравнително спокоен. Аристофан продължаваше да се държи странно — криеше се от нея, дебнеше из къщата, наблюдаваше я, когато мислеше, че тя не е там — но не бе разкъсвал други възглавници или тапицерии и, както се искаше от него, използваше своето сандъче-тоалетна — все добри знаци. Повече не се обади по телефона и мъжът, който твърдеше, че е Ленърд, а за това поне тя беше благодарна. Да, един почти съвсем обикновен ден.

Но все пак…

Още беше напрегната и не можеше да спи, защото чувстваше, че се намира в измамно спокойното око на урагана. Чувстваше, че мирът и спокойствието в нейната къща са измамни, че навсякъде около нея вилнеят гръмотевици и мълнии; точно отвъд границата, до която тя би могла да ги чуе и види. Очакваше всеки момент да полети обратно в урагана, и това очакване й отнемаше всяка възможност за почивка.

Чу някакво потайно шумолене и вдигна очи от романа, който четеше.

Иззад отворената врата на кабинета се появи Аристофан и надникна откъм коридора. Зад рамката се виждаше само предпазливо извърнатата му елегантна глава на сиамски котарак.

Очите им се срещнаха.

За секунда Грейс усети, че не я гледат очите на безсловесно същество. В тях като че ли имаше разум. Мъдрост. Житейски опит. Нещо повече от чисто животински инстинкт и намерения.

Аристофан изсъска.

Очите му бяха студени. Две топчици от кристалночист, синьо-зелен лед.

— Какво искаш, котарако?

Той първи прекрати общуването с изпитващи погледи. Обърна се с височайше безразличие, притича през вратата и тръгна тихо по коридора, преструвайки се, че не е шпионирал, макар и двамата да знаеха, че е правил точно това.

„Шпионирал?“, помисли тя. „Полудявам ли? За кого може да работи един котарак-шпионин? За Мърция? Великомъркания? Или Писландия?“

Успя да измисли и други каламбури, но нито един не предизвика усмивка върху лицето й.

Тя продължаваше да седи с книгата върху скута си и вместо да се усмихва, започна да се чуди дали е с всичкия си.

Четвъртък следобед.

Както винаги, завесите на кабинета покриваха плътно прозорците. Светлината на двете подови лампи беше златиста, мека. Всичките превъплъщения на Мики Маус продължаваха да се усмихват широко.

Керъл и Джейн седнаха в креслата.

Съвсем малко съдействие от страна на Керъл се оказа достатъчно, за да изпадне момичето в унес. Повечето пациенти бяха по-податливи на хипноза втория път, отколкото първия, и Джейн не представляваше изключение от това правило.