Дийн Кунц - Маска

Използвайки отново въображаемия ръчен часовник, Керъл завъртя стрелките обратно и върна Джейн в миналото. Този път момичето нямаше нужда от две минути, за да преодолее своята амнезия. Само след двайсет-трийсет секунди тя достигна онази точка, в която спомените и вече съществуваха.

Тя трепна и изведнъж се изправи като върлина в стола си. Очите й се отвориха широко като очи на кукла; гледаше през Керъл. Нейното лице беше изкривено от ужас.

— Лора? — каза Керъл с въпросителен тон.

И двете ръце на момичето подскочиха към гърлото й. Тя го стисна, задъха се, опитваше се да каже нещо, направи гримаса от болка. Очевидно отново преживяваше травмиращия момент, от който бе изпаднала в паника по време на вчерашния сеанс, но днес не пищеше.

— Не усещаш огъня — каза й Керъл. — Не те боли, сладка моя. Димът също не люти. Изобщо не те дразни. Дишай спокойно, нормално. Успокой се и се отпусни.

Момичето не се подчини. Продължаваше да трепери и плувна в пот. Много пъти сякаш се опита да повръща, дишайки силно и със сухо хриптене, но все пак без глас.

Уплашена, че отново губи контрол, Керъл удвои своите усилия за успокояване на пациентката, но без успех.

Джейн започна бясно да жестикулира, ръцете й пронизваха, сечаха, теглеха, биеха по въздуха.

Внезапно Керъл разбра, че момичето се опитва да говори, но по неизвестна причина е загубило гласа си.

От очите на Джейн избликнаха сълзи и се стекоха по лицето и. Движеше уста без никакъв резултат, отчаяно се опитваше да изрече думи, които не искаха да прозвучат. В нейния поглед освен ужаса вече имаше и безсилие.

Керъл бързо взе бележник и флумастер от бюрото си. Постави бележника в скута на Джейн, а флумастера натика в ръката й.

— Напиши ми всичко, скъпа моя.

Момичето стисна флумастера тъй силно, че кокалчетата на китките й побеляха и се изостриха като че ли по тях изобщо нямаше плът, като че бяха на скелет. Сведе поглед към бележника. Дишането й се нормализира, но продължи да трепери.

Керъл се приведе до креслото, откъдето можеше да гледа страниците.

— Какво е това, което искаш да кажеш?

Ръката й трепереше като на парализирана старица, когато надраска бързо две разкривени, едва четливи думи: Помогни ми.

— Защо имаш нужда от помощ?

Отново: Помогни ми.

— Защо не можеш да говориш?

Главата.

— А по-точно?

Моята глава.

— Какво й е на твоята глава?

Ръката на момичето започна да изписва буква, после отскочи един ред надолу и правейки още един неуспешен опит, слезе на следващия ред — като че ли не можеше да разбере как да изрази това, което искаше да каже. Накрая я обзе лудост и тя почти започна да разкъсва хартията с върха на флумастера, превръщайки листа в плетеница от черни линии.

— Престани! — каза Керъл. — По дяволите, ти ще се отпуснеш. Сега спокойно.

Джейн престана да драска по хартията. Умълча се и заби поглед в бележника върху скута си.

Керъл откъсна унищожената страница и я хвърли на пода.

— Добре. А сега ще отговаряш на моите въпроси спокойно и възможно най-точно. Как се казваш?

Мили.

Керъл се вгледа в името, изписано с ръкописни букви, чудеше се какво е станало с Лора Хейвънзууд.

— Мили? Сигурна ли си, че това е твоето име?

Милисънт Паркър.

— Къде е Лора?

Коя е Лора?

Керъл се вгледа в безизразното лице на момичето. Потта вече изсъхваше върху гладката като порцелан кожа. Сините й очи бяха празни, невиждащи. Устата й бе отпусната.

Керъл рязко замахна с ръка покрай лицето на момичето. Джейн не помръдна. Не се преструваше, че е в транс.

— Къде живееш, Милисънт?

Харисбърг.

— Значи в нашия град. На кой адрес?

Франт стрийт.

— До реката? А знаеш ли номера?

Момичето го написа.

— Как е името на баща ти?

Рандълф Паркър.

— А името на майка ти?

Флумастерът изписа безсмислена завъртулка върху страничната на бележника.

— Как е името на твоята майка? — повтори въпроса си Керъл.

Момичето отново изпадна в спазматично треперене. Започна да се напъва без звук и пак обви с ръце гърлото си. Флумастерът остави черна следа точно под брадичката й.

Очевидно я плашеше самото споменаване на нейната майка. Тази психическа травма трябваше да се изследва, макар и не точно сега.

Керъл й заговори, успя да я успокои и тогава зададе нов въпрос:

— На колко си години, Мили?

Утре е рожденият ми ден.

— Наистина ли? На колко години ставаш?

Няма да стана.