Дийн Кунц - Маска

— Какво няма да станеш?

На шестнайсет.

— Сега на петнайсет ли си?

Да.

— И мислиш, не няма да доживееш шестнайсет? Така ли?

Няма да доживея.

— А защо?

Лъщящата пот вече почти се беше изпарила от лицето на момичето, но сега под косата й отново избликнаха капчици.

— Защо не ще доживееш да видиш собствения си рожден ден? — настояваше Керъл.

Също като преди, момичето бясно започна да драска с флумастера по бележника.

— Престани — каза твърдо Керъл. — Отпусни се и спокойно отговаряй на моите въпроси.

Тя откъсна съсипания лист, захвърли го настрани и попита:

— Защо няма да доживееш до собствения си рожден ден, Мили?

Главата.

„Значи пак се връщаме дотук“, помисли Керъл, после каза на глас:

— Какво става с твоята глава? Нещо не е наред ли?

Отсечена.

Керъл погледна за секунда тази дума, после вдигна очи към момичето.

Мили-Джейн правеше големи усилия да остане спокойна, както Керъл й бе казала, че е длъжна да стори. Но нейните очи се въртяха нервно и в тях имаше ужас. Устните й трепереха и съвсем бяха изгубили цвета си. Бялата като брашно кожа на лицето й изглеждаше восъчнобледа под струйките пот, стичащи се по нейното чело.

Тя продължи да драска лудешки в бележника, но от ръката й отново и отново излизаше единствено все същата дума: Отсечена, отсечена, отсечена, отсечена… Тя натискаше тъй силно върху хартията, че писецът съвсем се смачка и заприлича на безформено топче.

„Господи“, помисли Керъл, „това е като репортаж на живо от самото дъно на Ада.“

Лора Хейвънзууд, Милисънт Паркър. Първото момиче пищи от болка, докато го поглъща огънят, а другото е жертва на обезглавяване. Какво общо можеше да има между което и да е от тях и Джейн Доу? Тя не можеше да бъде едновременно и двете. А вероятно не беше нито едното, нито другото. Може би са нейни познати? Или пък образи, създадени от въображението й?

„Господи Исусе, какво става тук?“ , чудеше се Керъл.

Тя постави длан върху ръката, с която момичето пишеше, и успокои подскачащата по листа писалка. Говорейки нежно и ритмично, обясни на Джейн, че всичко е наред, че е в пълна безопасност и трябва да се отпусне.

Въртенето на зениците спря. Тя отново се отпусна в стола си.

— Добре — каза Керъл. — Мисля, че това беше достатъчно за днес, мила.

Чрез стрелките на въображаемия ръчен часовник тя започна да връща момичето в настоящето.

Няколко секунди всичко вървеше добре, когато изведнъж, съвсем неочаквано, момичето изхвръкна от стола си, бележникът падна от скута й, а флумастерът полетя из стаята. Нейното бледо лице почервеня, а вместо предишното невъзмутимо изражение сега в погледа й се четеше само гняв.

Приведена встрани от стола на момичето, Керъл се изправи и мина отпред.

— Мила моя, какво ти е?

Очите на Джейн бяха диви. Тя започна да крещи с такава сила, че опръска Керъл със слюнка.

— Мамка й! Онази кучка го направи! Проклетата вмирисана курва!

Гласът не беше на Джейн.

Не беше и на Лора.

Беше нов, трети глас, със собствен тембър, а нещо подсказваше на Керъл, че той не принадлежи и на нямата Милисънт Паркър. Подозираше внезапната поява на съвсем нова личност.

Момичето стоеше изправено и съвсем неподвижно, ръцете и бяха свити в юмруци, долепени до тялото, погледът й — впит в нещо неопределено и далечно. Гняв изкривяваше чертите на нейното лице.

— Вонящата курва го стори! Тя за втори път направи това с мене!

Продължаваше да крещи с всички сили и половината бълвани от нея думи бяха неприлични. Керъл се опита да я успокои, но този път не й се удаде лесно. Поне още една минута момичето продължаваше да вие и ругае. Но най-накрая, следвайки насърченията на Керъл, тя започна да се контролира. Крясъците й спряха, но върху нейното лице още имаше гняв.

Керъл застана лице в лице срещу нея, хвана я за раменете и каза:

— Как се казваш?

— Линда.

— А последното ти име?

— Бектърмън.

Още една, нова личност, както бе помислила и Керъл. Накара момичето да каже името си буква по буква.

После продължи:

— Къде живееш, Линда?

— На Втора улица.

— В Харисбърг?

— Да.

Керъл я помоли да каже точния адрес и момичето й отговори. Беше само на няколко пресечки от адреса, който беше споменала Милисънт Паркър.

— Как се казва баща ти, Линда?

— Хърбърт Бектърмън.

— Как се казва майка ти?

Въздействието на този въпрос върху Линда беше същото, както и върху Мили. Бързо я обхвана силно вълнение и отново започна да крещи.