Дийн Кунц - Маска

„Дявол го взел, какво става?“, чудеше се Грейс. „Той като че ли е обладан от идеята да ми обясни всичко това с подробности, нещо го задължава да ми разкаже, въпреки че никога не ме е виждал. Нима в действителност са оживели образите от поезията — нима преживявам наяве поемата на Колридж, само че в градина с рози? Може би аз съм гостът на сватбеното празненство, а Уейнрайт — Старият Моряк 17 17 Става дума за мистичната поема на големия английски романтик Самюъл Тейлър Колридж „Старият Моряк“. Заради свой грях морякът е наказан от демоните на стихиите и небесните ангели да живее след смъртта си и вечно да скита, проповядвайки любов и уважение към всички Божии създания. В поемата той разказва историята си на случайно срещнат сватбар. — Б.пр. ?“

Докато се взираше в бежовите очи на Уейнрайт, тя изведнъж осъзна колко е сама, дори и тук, в своя двор. Имотът й беше уединен, потънал в сянката на обръч от дървета.

— Убийство ли е било? — попита тя.

— Беше и е — отвърна Уейнрайт. — Не приключи със семейство Бектърмън. Още продължава. Това проклето, безкрайно преследване. Още продължава, но този път вече някой трябва да го спре. Точно затова съм тук. Дошъл съм да ви кажа, че вашата позната Керъл е в центъра на тази история. Притисната е в средата и не може да се спаси. Длъжна сте да й помогнете. Да я избавите от момичето.

Грейс го гледаше втренчено и никак не й се искаше да повярва, че е чула това, което знаеше, че е чула.

— Съществуват определени сили, тъмни сили с огромна мощ — заговори спокойно Уейнрайт, — и те искат да видят…

С гневен крясък и безумна ярост Аристофан скочи към Уейнрайт. Падна върху гърдите му и веднага се устреми с нокти и зъби към неговото лице.

Грейс изпищя и отскочи назад от уплаха.

Уейнрайт с усилие се извърна настрана, сграбчи котарака с две ръце и се опита да го отскубне от лицето си, но без успех.

— Ари! — крещеше Грейс. — Престани!

Аристофан беше забил нокти в шията на мъжа и хапеше бузата му.

Противно на всяка нормална реакция, Уейнрайт не издаде звук. Запази зловещо мълчание, докато се бореше с котарака, въпреки че това същество сякаш беше решило да разкъса лицето му.

Грейс тръгна към Уейнрайт, искаше да му помогне, но не знаеше как.

Котаракът пищеше неистово. Успя да отхапе късче месо от бузата на Уейнрайт.

О, Господи, не!

Грейс се доближаваше бързо, надигнала лопатката, но се поколеба. Страхуваше се да не би да удари човека вместо котката.

Внезапно Уейнрайт се извърна встрани от нея и тръгна лъкатушейки из розовите храсти, минаваше през белите и жълти цветове, а котаракът все така здраво се държеше за него. Накрая стигна до жив плет, висок до кръста, спъна се в него и се стовари върху лехата от другата страна, където тя не можеше да го види.

С разтуптяно сърце Грейс тръгна бързо към края на живия плет, заобиколи го и откри, че Уейнрайт е изчезнал. Само котаракът беше там, но и той се стрелна покрай нея, профуча през градината и влетя в къщата по стъпалата на задната веранда, чиято врата стоеше леко открехната.

Къде се криеше Уейнрайт? Може би се беше измъкнал пълзешком, ранен и зашеметен? Или бе припаднал в някое потулено ъгълче на градината, със смъртоносни кървящи рани?

В двора имаше поне пет-шест храста, които можеха да скрият тяло на човек с ръста на Уейнрайт. Тя ги огледа всичките, но не откри и следа от репортера.

След това погледна към градинската врата, през която се излизаше на улицата. Не. Не би могъл да стигне толкова далеч, без да привлече нейното внимание.

Уплашена и объркана, Грейс примигваше към изпъстрената от слънчеви петна и сенки градина, и се опитваше да разбере.

В телефонния указател на Харисбърг нямаше нито името Рандълф Паркър, нито Хърбърт Бектърмън. Керъл беше объркана, но не и изненадана.

След срещата с последния пациент за деня, тя и Джейн тръгнаха с колата към адреса на „Франт Стрийт“, на който бе заявила, че живее Милисънт Паркър. Беше огромна, внушителна къща във викториански стил, но много отдавна тя не представляваше ничий дом. Лехата отпред бе павирана и превърната в паркинг. До началото на автомобилната алея при оградата имаше малък надпис с красиви букви:

Преди много години тази отсечка от „Франт Стрийт“ бе част от най-елегантния квартал в главния град на щата Пенсилвания. Но през последните две десетилетия много от великолепните стари къщи край реката бяха срутени, за да отстъпят мястото си на бездушни модерни административни сгради. Бяха запазени само няколко разхвърляни къщи, поне заради внасяния от тях стил — външната им част бе чудесно реставрирана, а отвътре всичко беше изцяло подменено и пригодено за търговски цели. По на север все още съществуваше една част на „Франт Стрийт“, в която много хора предпочитаха да живеят, но не и тук, не където ги изпрати Милисънт Паркър.