Дийн Кунц - Маска

„Моъм и Кричтън“ беше малка поликлиника, в която работеха седем лекари: двама общи интернисти и петима специалисти. Керъл побъбри с администраторката, жена с къносана коса на име Поли, която й каза, че нито един от лекарите не се казвал Паркър, Сред медицинските сестри и болничните свещеници също нямало никой с такова име. Освен това „Моъм и Кричтън“ се помещавали на този адрес вече почти седемдесет години.

На Джейн й бе минало през ума, че е възможно някога Джейн да е била пациентка на някой от лекарите в „Моъм и Кричтън“ и нейното подсъзнание да е употребило адреса на фирмата, за да направи от Милисънт Паркър реално същество от плът и кръв. Обаче Поли, която работеше в „Моъм и Кричтън“ още от създаването на фирмата, беше сигурна, че никога не е виждала момичето. Но тъй като амнезията на Джейн й направи силно впечатление, а имаше и добър характер, Поли се съгласи да провери в документите на „Моъм и Кричтън“ дали някога са лекували момиче на име Лора Хейвънзууд, Милисънт Паркър или Линда Бектърмън. Търсенето се оказа безплодно; нито едно от тези имена не фигурираше в папките на техните пациенти.

Грейс мина през вратата, излезе на улицата и се огледа и в двете посоки. Нямаше и следа от Палмър Уейнрайт.

Върна се в собствения си двор, затвори вратата, залости я и се запъти към къщата.

Уейнрайт беше седнал върху стъпалата на верандата и я чакаше.

Тя спря на петнайсетина стъпки от него, учудена и объркана.

Той се изправи.

— Лицето ви — тя го гледаше вцепенена.

Върху него нямаше и следа от нараняване.

Той се усмихна, като че ли нищо не се е случило и направи две стъпки към нея.

— Грейс…

— Котаракът — рече тя. — Видях бузата ви… шията ви… ноктите му откъснаха…

— Чуй ме — той направи още една стъпка към нея, — има сили, тъмни и могъщи сили, които искат да видят как всичко се случва според тяхната зла воля. Тъмни сили, които се хранят с човешкото нещастие. Те искат да видят края на тази история, но изпълнен с безсмислена жестокост и кръв. Не трябва да позволим това да се случи, Грейс. Не пак. Трябва да предпазиш Керъл от момичето, заради нея самата, а също и заради момичето.

Грейс го гледаше с отворена уста.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Коя си ти ? — попита я същото и Уейнрайт. — Това е важният въпрос точно сега. Ти не си само тази, която мислиш, че си. Не си само Грейс Митовски.

„Този е луд“, помисли тя. „Или аз полудявам. Или пък и двамата. Жестоко, безумно луди.“

Каза му:

— Ти си онзи от телефона. Ти си гадът, който имитира гласа на Ленърд.

— Не — рече той. — Аз съм…

— Нищо чудно, че Ари те нападна. Ти си този, който му е давал опиати, отрова или нещо подобно. Ти си, и той те позна.

„Но какво стана с одрасканото лице, с разкъсаната шия?“, запита се тя. „Как, за Бога, тези рани оздравяха тъй бързо?“

Как?

Тя се опита да изхвърли тези мисли от своето съзнание, отказа да разсъждава за такива неща. Сигурно е сбъркала. Сигурно само си е въобразила, че Ари действително е наранил човека пред нея.

— Да — продължи тя, — ти стоиш зад всичките странни неща, които се случиха. Махай се от имота ми, кучи сине!

— Грейс, съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… — и сега той не изглеждаше по-различен, отколкото в момента, когато й заговори за пръв път, преди няколко минути. Тогава не приличаше на ненормален, нито пък сега. Сякаш не беше опасен, а продължаваше да ломоти за някакви тъмни сили. — … добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.

— Махай се от моя дом — каза тя.

Той направи още една стъпка към нея.

Грейс замахна към него с градинската лопатка и тя профуча само на инч или два от лицето му. Заудря един, два, три пъти, сечейки въздуха пред себе си, всъщност не искаше да посича друго, освен ако не й останеше избор, просто се надяваше да го държи на разстояние, докато успее да се промъкне покрай него, защото той стоеше между нея и къщата. И изведнъж разбра, че наистина успява да премине отстрани; извърна се и хукна към кухненската врата, а болката й напомни за артрита в нейните стари нозе. Но бе изминала само няколко крачки, когато се сети, че не е трябвало да обръща незащитения си гръб към онзи лунатик, завъртя се бързо да го пресрещне, задъхана, убедена, че той вече се нахвърля срещу нея, може би с нож в ръката…

Но него го нямаше .