Дийн Кунц - Маска

— Не гледай към мене — обади се Джейн. — Аз съм само малко допълнителен багаж. Ще тръгна накъдето пожелаете и когато ме поведете.

Керъл поклати глава.

— Нали още миналата седмица, когато господин О’Брайън каза, че насила се престараваме, ние решихме да променим начина си на живот? Длъжни сме да се научим как се отделя време за почивка, без да допускаме работата ни да го поглъща.

— Права си — съгласи се Пол. — Но нека само този път… — той спря по средата на изречението, защото видя решителното изражение на Керъл. Тя рядко беше несговорчива, но когато си наумеше да не прави компромис с нещо, за промяна на решението й човек трябваше да приложи почти същите усилия, с които би поотместил, например, полуостров Гибралтар. Пол въздъхна.

— Добре. Печелиш. Тръгваме утре сутринта. Ще си взема машинката и ръкописа. Мога да привърша сцената горе в къщата и…

— Там нищо няма да се прави — рече Керъл, като подчертаваше всяка своя дума, потраквайки с лъжицата си по купичката сладолед. — Вземеш ли ги със себе си, не би спрял, докато не допишеш и края на сцената, върху която работиш. По цял ден. Знаеш , че ще стане така. Ако печатната машинка ти е подръка, изкушението става твърде силно. Не можеш да му устоиш. И цялата почивка отива на кино.

— Но аз просто не мога да изоставя тази сцена за цели десет дни — умоляваше я той. — Докато дойде време отново да се захвана с нея, ще загубя безвъзвратно настроението и спонтанността.

Керъл изяде лъжичка сладолед и каза:

— Е, добре. Ето какво ще направим. Рано утре сутринта Джейн и аз тръгваме за планината, точно както планирахме. Ти оставаш тука, завършваш сцената си и подкарваш колата нагоре към нас, веднага щом си готов.

Той се намръщи.

— Не съм сигурен, че така ще е най-добре.

— А защо не?

— Слушай, мислиш ли, че е разумно вие двете да се качвате там горе съвсем сами? Искам да кажа, летният сезон отмина. В горите вече няма да има много хора, а и повечето от другите вили ще бъдат пусти.

— О, Пол, за Бога — възкликна Керъл, — в тези планини не се крие и не дебне Страховитият Снежен Човек. Намираме се в Пенсилвания, не в Тибет — тя се усмихна. — Приятно ми е, че си толкова загрижен за нас, скъпи. Но не съществува никаква опасност.

По-късно, след като Джейн си легна, Пол направи последен опит да промени решението на Керъл, макар и да знаеше, че усилията му ще са напразни.

Облегна се върху рамката на вратата към килера и наблюдаваше как Керъл подбира дрехите, които трябва да сложи в куфара.

— Слушай, нали ще бъдеш откровена с мене?

— Не съм ли винаги? Откровена за какво?

— Момичето. Възможно ли е тя да е опасна?

Керъл се извърна от шкафчето с дрехи и го погледна, явно изненадана от неговия въпрос.

— Джейн? Опасна? Е, момиче, красиво като нея, сигурно може с годините да разбие доста сърца. А ако остроумието можеше да убива, улиците положително щяха да са изпълнени с трупове, след като тя мине по тях.

Той не се поддаваше на шегите й.

— Не искам да бъдеш лекомислена по този въпрос. Мисля, че е важно. Искам да обмислиш всичко много внимателно.

— Няма нужда да му мисля много, Пол. Тя, разбира се, е изгубила своята памет. Но иначе е съвсем устойчиво, умствено здраво дете. Всъщност, необходима е невероятно устойчива личност, за да се бори с амнезията, тъй както тя се бори. Ако точно сега бях на нейно място, не знам дали щях да се оправям и наполовина колкото нея. Вероятно бих се превърнала в нервна развалина или бих потънала в ужасна депресия. А тя е жилава, гъвкава. Жилавите и гъвкави хора не са опасни.

— Никога ли?

— Едва ли е възможно. Поддават се външно непреклонните и сурови личности.

— Но след всичко, което се случи при твоите терапевтични сеанси с нея, не е ли уместно да си зададеш въпроса на какво е способна тя? — попита той.

— Тя е измъчено дете. Вярвам, преминала е през нещо толкова ужасно, толкова кошмарно, че отказва да го преживее отново, даже и под хипноза. Тя подвежда, прикрива и не иска да извади наяве някаква жизненоважна информация, но това изобщо не означава, че момичето представлява и най-малка опасност. Просто е уплашена. Струва ми се очевидно, че е била жертва на физическо или психическо насилие в определен момент от своя живот. Жертвата , Пол, а не извършителят.

Тя пренесе няколко чифта дънки до отворените върху леглото куфари.

Пол я последва.

— Смяташ ли да продължиш лечението, докато сте на вилата?