Дийн Кунц - Маска

Въпреки това Аристофан изпищя яростно и се нахвърли върху врата й. Нападението му беше осуетено от нейните свити рамене и гъста коса, която влизаше в устата му и го задавяше.

Никога през живота си не бе желала нещо тъй силно, както желаеше сега да убие малкия мръсник. Той вече не беше любимото домашно животинче с познати привички; бе се превърнал в чужд, омразен звяр — затова в душата й вече нямаше и сянка от предишната обич към него.

Жадуваше да й се удаде възможност за употреба на оръжието, което стискаше в своята дясна ръка, но нямаше начин да стреля по него, без в същото време да застреля и себе си.

Тя продължаваше да замахва към гърба си отляво, въпреки болезненото несъгласие на артрита в рамото, който се обаждаше рязко при всеки неин опит да извие ръка нагоре и назад под толкова неестествен ъгъл.

Все пак котаракът изостави поне за миг своите неуморни, макар и досега безуспешни опити да се докопа до нейната шия. Той заби нокти в прелитащия покрай него юмрук и раздра кожата върху кокалчетата на китката.

Нейните пръсти веднага станаха лепкави от кръвта. Боляха тъй силно, че в очите й се появиха сълзи.

Така и не можа да разбере дали видът или мирисът на кръв вляха нови сили у малкия звяр. Той изврещя с някакво неистово ликуване.

През ума на Грейс мина немислимото — че ще изгуби тази битка.

Не!

Тя напрегна цялото си същество срещу парализиращия страх, който заплашваше да отнеме силите й, опита се да прочисти своето затлачено от паника съзнание и изведнъж й хрумна идея, която, помисли тя, би могла да спаси нейния живот. Започна да прави несигурни крачки към най-близката гола стена, вляво от тоалетната масичка.

Котаракът здраво се държеше за нейния гръб, упорито притискаше озъбената си муцуна към тила й, съскаше и ръмжеше. Бе решен на всяка цена да си пробие път до скритата шия и да разкъса жизненоважните вени.

Когато доближи стената, Грейс се обърна гърбом към нея и се стовари отгоре с цялата си тежест, като притисна здраво звяра между себе си и тапета отзад, мачкаше го силно със своето тяло, надяваше се да му счупи гръбнака. Внезапният удар предизвика рязка болка в нейните рамене и заби още по-силно ноктите на животното в гръбните й мускули. Писъкът на котарака беше толкова силен и свиреп, че почти би могъл да счупи някой сервиз от фин кристал, и звучеше досущ като виковете на човешко бебе. Но от това хватката му не отслабна. Грейс се отблъсна от стената, тръшна се върху нея отново, зверчето изпищя като преди, но продължаваше да се държи здраво. Тя отново се хвърли напред, искаше да направи трети опит за унищожаване на своя противник, но още преди да се стовари върху него, котаракът я пусна. Тупна върху пода, претърколи се, скочи на крака и побягна, но със свита предна дясна лапа.

Добре. Беше го ранила.

Тя се облегна върху стената, повдигна 22-калибровия пистолет, който продължаваше да държи в дясната си ръка, и натисна спусъка.

Нищо.

Беше забравила да вдигне предпазителя.

Котаракът притича през отворената врата и изчезна в коридора на втория етаж.

Грейс стигна до вратата, затвори я, и се отпусна уморено върху нея. Дишаше тежко.

Нейната лява ръка беше одраскана и кървеше, гърбът й също бе надупчен на десетина места от острите нокти, но тя спечели първия рунд. Котаракът накуцваше; беше ранен — може би толкова сериозно, колкото и тя — но именно той се оттегли първи.

„Обаче не бързай да се радваш“, каза си. „Все още е рано.“

Поне докато не се измъкнеше от къщата жива и не се убедеше, че Керъл също е в безопасност.

След обезпокоителния телефонен разговор, който проведе с администраторката от „Моъм и Кричтън“, Пол беше адски объркан и не знаеше какво да предприеме.

Поне не можеше да пише. Това беше сигурно. Не можеше да откъсне мислите си от Керъл достатъчно дълго, за да продължи развитието на сюжета в своя роман, пък било то и с едно изречение.

Искаше да се обади на Линкълн Уърт в полицейския участък и да го помоли за изпращането на някой помощник-шериф, който би посрещнал Керъл и Джейн при пристигането им на вилата. Искаше те да се върнат в къщи. Но си представяше и възможния разговор с детектив Уърт, а тази мисъл го плашеше:

— Искате помощник-шерифът да ги очаква на вилата?

— Точно така.

— Защо?

— Мисля, че жена ми е в опасност.

— Каква опасност?

— Струва ми се, че момичето, Джейн Доу, може да употреби насилие. Възможно е дори да я убие.