Дийн Кунц - Маска

Можеше да отвори прозореца и оттам да крещи за помощ. Но се опасяваше, че Аристофан — или онзи, който използваше тялото на Аристофан — би нападнал всеки, осмелил се да й се притече на помощ, а не искаше върху нейната съвест да тежи смъртта на някой съсед.

Битката беше само нейна. В нея не можеше да участва никой друг. Трябваше да се пребори сама.

Обмисли всички пътища, по които би могла да избяга от къщата, след като се добере до първия етаж — ако изобщо стигнеше дотам — но никоя от тези възможности не изглеждаше по-малко опасна от другите. Не се знаеше къде е котаракът. Можеше да е къде ли не. Навсякъде. Спалнята беше единственото безопасно място. Осмелеше ли се да напусне това убежище, звярът щеше да я изчака и нападне из засада, независимо дали би тръгнала към главния вход, кухненската врата или един от прозорците на първия етаж. Сигурно дебнеше с напрегнати мишци в някой тъмен ъгъл, а може би покатерен върху лавица с книги, шкаф или сандък, готов да се нахвърли върху нейното изумено, обърнато нагоре лице.

Разбира се, у нея бе оръжието. Но способността да се промъкват крадешком, дарена на котките от самата природа, осигуряваше на нейния противник предимството да я нападне изненадващо. Ако котаракът я изпревареше само с две или три секунди, ако нейната реакция бе само толкова по-бавна от неговата, той щеше да разполага с предостатъчно време за докопване до нейното лице, а после би разкъсал гърлото или изтръгнал очите й със своите светкавично бързи и остри като бръснач нокти.

Странно, но въпреки че беше приела доктрината на прераждането, въпреки че вече изобщо не се съмняваше в съществуването на някакъв вид живот след смъртта, тя все пак изпитваше страх да умре. Сигурността на вечния живот никак не обезценяваше този, земния. Всъщност едва сега, когато можеше да долови потайния шум на Божествените механизми изпод видимата повърхност на света, нейният живот като че ли придоби цел и повече смисъл, отколкото бе имал преди.

Тя не искаше да умира.

Както и да е, макар и вероятността за оцеляване и измъкване от къщата да беше не повече от петдесет на сто, тя не можеше да остане вечно в тази спалня. Нямаше нито вода, нито храна. Освен това, не смогнеше ли да напусне дома си през следващите няколко минути, бе възможно закъснението й да струва живота на Керъл.

„Ако Керъл бъде убита просто защото не съм имала достатъчно смелост да се изправя срещу тази проклета котка, помисли тя, то тогава няма да има никакво значение, че аз съм оцеляла.“

Тя свали двата предпазителя на пистолета.

Изправи се и тръгна към вратата.

Стоя почти минута неподвижно, долепила ухо до плота, опитваше се да долови шум от дращене или някакъв друг признак, че Аристофан е наблизо. Не чу нищо.

Стиснала пистолета отдясно, тя натисна дръжката на бравата с окървавената си, разкъсана от нокти лява ръка. Отвори вратата съвсем бавно и предпазливо, изчакваше след всяко преместване с половин инч, очакваше котаракът да влети през пролуката в момента, когато тя стане достатъчно широка, за да го пропусне. Но той не се появи.

Накрая с нежелание подаде глава навън и огледа коридора. Първо — вляво. После — вдясно.

Котаракът не се виждаше никъде.

Пристъпи в коридора и спря отново, страх я беше да се отдалечи от вратата на спалнята.

„Тръгвай!“ , рече си тя гневно. „Размърдай си задника, Грейси!“

Направи една стъпка към края на стълбите. После още една. Опитваше се да върви тихо.

До стълбището като че ли имаше цяла миля разстояние.

Погледна зад себе си.

Все още нямаше следа от Аристофан.

Още една стъпка.

Това щеше да бъде най-дългата разходка през целия й живот.

Пол закопча куфара си, вдигна го, извърна се от леглото — и подскочи изумен, защото цялата къща изведнъж се разтърси от невероятен удар — като че ли някой беше блъснал стената отстрани с голямо стоманено кълбо за разрушаване на сгради.

ДУМ!

Той погледна към тавана.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

През последните пет дни нито един удар не наруши спокойствието им. Разбира се, той не бе забравил тази неприятност; от време на време продължаваше да се чуди откъде са дошли тези тайнствени звуци. Обаче общо взето те не занимаваха твърде много съзнанието му; имаше си достатъчно други грижи. Но сега…

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Разтърсващият нервите звук отекваше в звъна на прозорците и отскачаше от стена на стена. Костите и зъбите на Пол сякаш също започнаха да вибрират.