Дийн Кунц - Маска

— Ако пристигнем навреме — каза Пол.

— Ако — потвърди Грейс.

Керъл тичаше през високата до коленете трева под пронизващите като игли дъждовни капки. Втурна се нагоре по наклонената ливада, силно присвила рамене, напрегнала докрай нозете си, дишайки едва; от всяка крачка изпитваше болка до костите.

Отпред се простираше гората, която изглеждаше нейното единствено спасение. В тази дива пустош съществуваха хиляди скрити места, безброй пътеки, по които можеше да се отскубне от момичето. Все пак имаше някаква представа за околността, докато преследвачката й не познаваше мястото изобщо.

По средата на ливадата тя рискува и погледна назад. Момичето беше само на петнайсетина стъпки.

Между търбусите на облаците светна мълния, и острието на брадвата проблесна веднъж, дваж — ледената електрическа искра се отрази в него като в скъпоценен камък.

Керъл отново впери поглед право напред и удвои усилията си да достигне веднъж дърветата. Ливадата беше мокра, кишава, тук-там хлъзгава. Струваше й се, че всеки момент ще падне или поне ще изкълчи глезен, но стигна до края на гората без да се спъне. Втурна се сред дърветата, сред моравите, кафяви и черни сенки, между избуялите храсталаци, и започна да мисли, че съществува някакъв шанс — може би нищожен, но все пак шанс — да оживее след всичко това.

Прегърбен над волана, взиращ се с усилие в наводнения от дъжда път, Пол каза:

— Искам отсега да сме съвсем наясно за едно.

Грейс попита:

— Какво е то?

— Първата ми грижа ще бъде Керъл.

— Разбира се.

— Ако се озовем във вилата по средата на някоя гадна схватка, аз ще направя всичко възможно за защитата на Керъл.

Грейс погледна към жабката.

— Искаш да кажеш… револвера.

— Да. Ако се налага, ако няма друг начин, Грейс, аз ще го използвам. Не ми ли остане друга възможност, ще застрелям момичето.

— Не е много вероятно да попаднем в разгара на сблъсъка — рече Грейс. — Или още няма да е започнал, или отдавна ще е свършил, докато стигнем дотам.

— Не ще й позволя да нарани Керъл — каза той с мрачна решителност. — А тръгнат ли нещата към най-лошото, не искам ти да заставаш на пътя ми.

— Първо трябва да обмислиш някои възможности — рече Грейс.

— Какви?

— Преди всичко това, че трагедията няма да е по-малка, ако момичето бъде убито от Керъл. В края на краищата става все същото. И Мили, и Линда са нападнали своите майки, но после те били жертвите. Ами ако и сега се получи така? Ако се окаже, че Керъл е принудена да убие момичето при самозащита? Знаеш, тя не е преставала да чувства вина, задето е оставила онова бебе за осиновяване. Тя продължава да й тежи и сега, шестнайсет години след самото събитие. И какво ще се случи, след като открие, че е убила собствената си дъщеря?

— Това ще я съсипе — каза той без колебание.

— Струва ми се, че точно така ще стане. А как ще се отрази на вашите отношения с Керъл, ако ти убиеш нейната дъщеря, дори да го правиш за спасението на собствения й живот?

Той се замисли за миг. Сетне отговори:

— Сигурно ще ни съсипе и двамата — и потрепери.

Известно време, независимо от заплетените извивки, които правеше из гората, Керъл не можа да се откъсне от преследващото я момиче. Прескачаше от една естествена пътечка в друга, пресече малък поток, после тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошла. Навсякъде се движеше приведена, за да не бъде видяна зад високите храсти. Шумът от стъпките й не можеше да се чуе, беше по-слаб от непрестанното съскане на дъжда. Налагаше се през повечето време да внимава, минавайки през изсъхнали листа, или пък трябваше да прескача от камък на камък, от корен на корен, за да не оставя следи по мократа, гола почва. Но въпреки това Джейн продължаваше да я преследва с нечовешка увереност, без колебание, сякаш в жилите й течеше част от кръвта на куче-копой.

Но най-накрая Керъл беше сигурна, че момичето е изгубило следите й. Тя приклекна под един висок бор, облегна се върху влажната му кора, и започна да диша дълбоко, с учестен и накъсан ритъм, докато чакаше сърцето й да забави своето бясно биене.

Изтече минута. Две. Пет.

Чуваше се единствено шумоленето на дъжда в листата и по килима от оплетени борови иглички.

До обонянието й достигна усойният мирис на влажен мъх, отровни гъби, горска трева и Бог знае още какво.

Нищо не помръдваше.

Беше в безопасност, поне засега.

Но тя не можеше просто да седи под високия бор и да очаква пристигането на някаква помощ. Вероятно Джейн щеше да спре търсенето и би опитала да намери обратния път към къщата. Ако не се загубеше из гората — въпреки че това бе много вероятно — ако някак успееше да се върне във вилата, все още без да е дошла на себе си, в същото психическо състояние — тя можеше да убие първия срещнат човек. Нападнеше ли Винс Джървис изневиделица, тогава дори неговият огромен ръст и внушителните мускули нямаше да му помогнат срещу наточеното острие на брадва.