Дийн Кунц - Маска

Джейн се тресеше, опитваше да се освободи.

Керъл я хвана здраво и започна да й говори меко, но настоятелно, мъчеше се да я успокои.

Джейн спря да се противи, но започна да пъшка и да хрипти.

— Пушек — изрече тя, давейки се. — Толкова много пушек.

Керъл я уговори да престане и с това, като постепенно успокои малко нейната истерия.

Най-накрая Джейн се отпусна в удобното кресло. Беше смъртно бледа, а по челото й се стичаха струйки пот. В сините й очи, загледани в някакво далечно време и пространство, като че ли имаше чуждо присъствие.

Керъл коленичи до стола и хвана ръката на момичето в своята.

— Сладка моя, чуваш ли ме?

— Да.

— Добре ли си?

— Уплашена съм…

— Няма огън.

— Имаше. Навсякъде — изрече момичето, все още с онзи непознат глас.

— Вече няма. Никъде няма пламък.

— Щом казваш…

— Наистина. Така казвам. А сега ти ми кажи своето име.

— Лора.

— А помниш ли последното си име?

— Лора Хейвънзууд.

Керъл се изчерви, толкова силно тържествуваше.

— Много добре. Идеално. Къде е домът ти, Лора?

— Шипънзбърг.

Шипънзбърг беше малко градче на по-малко от час път от Харисбърг. Представляваше спокойно, приятно място, което съществуваше, за да обслужва един процъфтяващ държавен колеж и множеството ферми наоколо.

— Знаеш ли адреса, на който живееш в Шипънзбърг? — попита Керъл.

— Улицата няма име. Ферма е. Съвсем близо до града, встрани от Уолнат Ботъм Роуд.

— Значи ако се наложи, можеш да ме заведеш там?

— О, да. Мястото е много красиво. На края на черния път има два големи каменни стълба; те отбелязват мястото, откъдето се влиза в нашата земя. Има и алея между красиви кленове, а край къщата растат стари дъбове. През лятото подухва ветрец и е приятно хладно под сенките на тези дървета.

— Как е първото име на баща ти?

— Никлъс.

— А неговият телефонен номер?

Момичето се понамръщи.

— Неговият какво?

— Кой е номерът на вашия телефон в къщи?

Момичето поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Нямате ли телефон?

— Какво означава телефон? — попита момичето.

Керъл я погледна объркана. Не бе възможно човек под хипноза да проявява притеснение или да се шегува по този начин. Докато тя обмисляше следващия си ход, забеляза, че Лора отново започва да се вълнува. По нейното чело се появиха бръчки, очите и се разшириха. Отново дишаше с усилие.

— Лора, чуй ме. Ти ще бъдеш спокойна. Ще се отпуснеш и…

Момичето започна неудържимо да се гърчи в стола си. Като пищеше и пъшкаше едновременно, тя се смъкна от стола, търколи се върху пода и се удари в масичката за кафе, блъскайки я настрани. Огъваше тялото си, тресеше се и се гърчеше, като че ли беше изпаднала в тежък епилептичен пристъп, макар и да не бе така; с отчаяна сила и бързина започна да трие ръце о дрехите си — изглежда отново си представяше, че гори. Викаше някого на име Рейчъл и се задушаваше от несъществуващ пушек.

На Керъл й беше нужна повече от минута, за да я успокои с думи, а това представляваше сериозна загуба на контрол върху пациента; хипнотизаторът обикновено трябваше да се справи само за няколко секунди. Очевидно Лора бе преживяла изключително травматизиращ пожар или пък бе загубила любим човек в пламъците. Керъл искаше да изясни този въпрос докрай и да разбере какво се крие в дъното му, но моментът сега не беше подходящ. След като успокояването на пациента отне толкова време, тя вече знаеше, че е нужно да приключи сеанса бързо.

Когато Лора отново се разположи в креслото, Керъл приклекна до нея, като й заповяда да помни всичко казано и случило се по време на сеанса. После поведе момичето напред през времето към настоящето и я изведе от транса.

Момичето отърка влажното ъгълче на едното си око, разтърси глава и се покашля. Сетне погледна Керъл и каза:

— Май работата не стана, а? — гласът й отново беше гласът на Джейн; Лориният вече го нямаше.

„Но първо, защо, дявол го взел, гласът й се бе променил?“, зачуди се Керъл.

— Не си ли спомняш какво стана? — попита тя.

— Трябва ли да помня нещо? Всичките ония приказки за синьото хвърчило? Аз разбирах какво се опитваш да направиш, как се опитваше да ме приспиш и поставиш в транс, и точно затова си мисля, че не стана нищо.

— Но то стана — увери я Керъл. — И ти трябва да си припомниш всичко това.

Момичето изглежда изобщо не вярваше.

— Всичко кое? Какво се е случило? Откри ли нещо?

Керъл я погледна.

— Лора.

Момичето даже и не премигна. Просто изглеждаше объркана.