Дийн Кунц - Маска

От екрана на „Сонито“ Богарт и Бъкол се усмихнаха един на друг.

Когато Джейн се събуди посред нощ, откри, че е ходила насън. Намираше се в кухнята, а не можеше да си спомни как е станала от леглото и е слязла по стълбите.

Кухнята беше съвсем тиха. Единственият звук идеше от тихото бръмчене на хладилника. Единствената светлина беше лунната, но тъй като имаше пълнолуние, а кухнята бе с доста прозорци, можеше да се вижда достатъчно добре.

Джейн стоеше до шкафче край мивката. Беше отворила едното чекмедже и оттам бе измъкнала тежък месарски нож.

Погледна сатъра, изумена, че го вижда в своята ръка.

Бледата лунна светлина проблесна върху хладното острие.

Беше стискала дръжката тъй здраво, че ръката я болеше.

Защо ми е дотрябвал нож?

По гръбначния й стълб като стоножка полази ледена тръпка.

Кожата по нейните голи ръце и нозе настръхна и тя изведнъж ясно осъзна, че е само по фланелка, пликчета и чорапи.

Двигателят на хладилника се изключи с глухо трополене, от което тя подскочи и се обърна.

Сега къщата остана свръхестествено тиха. Беше готова да повярва, че е оглушала.

Какво съм правила с този сатър?

Тя уви ръце около себе си, за да прогони ледените тръпки, които продължаваха да я пронизват.

Може би беше сънувала нещо, свързано с храна, и затова е слязла тук насън, за да си направи сандвич. Да. Вероятно е станало точно така. Всъщност наистина чувстваше лек глад. Значи е извадила ножа от шкафчето, за да отреже малко печено месо за сандвича. В хладилника имаше едно дебело парче говеждо. Бе го видяла по-рано, снощи, докато помагаше на Керъл и Пол да приготвят вечерята.

Но не мислеше, че сега ще може да хапне сандвич или каквото и да е. Всяка изминала секунда краката й изстиваха все повече и освен това се чувстваше неприлично гола, облечена само с полупрозрачни бикини и тънка фланелка. Сега искаше само да се върне в леглото, под топлите завивки.

Изкачвайки стъпалата в тъмното, вървеше близо до стената, защото там имаше по-малка вероятност сглобките да изскърцат. Върна се в своята стая, без да събуди никого.

Някъде далеч в нощта зави куче.

Джейн се зарови дълбоко в одеялата.

Известно време й беше трудно да заспи, защото усещаше вина, че е бродила нощем из къщата на семейство Трейси, докато те спят. Чувстваше се като измамница. Чувстваше, че е злоупотребила с тяхното гостоприемство.

Това, разбира се, беше глупаво. Тя не бе тършувала из къщата нарочно. Просто ходеше насън, а не е възможно човек да контролира подобни действия.

Просто ходеше насън.

Мики Маус представляваше точката за концентрация в кабинета на Керъл Трейси. Върху една от дългите стени на стаята имаше рафтове, върху които бяха подредени какви ли не сувенири с образа на Мики. Там съжителстваха копчета с Мики Маус, карфици с Мики Маус, ръчен часовник, катарами за колан, телефон с лика на Мики Маус, стъклени чаши, върху които беше изобразена физиономията на знаменития мишок, халба за бира, а върху нея — някакво подобие на Мики, облечено с кожени панталони и тиролска шапка. Но най-многобройни бяха статуетките на анимационната звезда: Мики, застанал до малък червен автомобил; спящ Мики, сгушен в раираната си пижама; Мики, танцуващ жига; Мики и Мини; Мики и Гуфи; Мики с камбанки в ръце; Мики и Плуто; Мики и патока Доналд, прегърнати като първи приятели; Мики, яздещ кон с каубойска шапка, която е вдигнал високо с четирипръстата си ръка в бяла ръкавица; Мики, облечен като войник, моряк, доктор; Мики по бански, стиснал здраво дъската за сърф. Имаше метални, тебеширени, порцеланови, пластмасови, стъклени и глинени статуетки на Мики, някои високи около фут, а някои — не повече от инч, но повечето бяха около средата. Единственото, по което стотиците мишоци по рафтовете си приличаха един на друг, беше широката усмивка върху лицето на всеки от тях.

Тази колекция можеше да разчупи леда при общуването с пациенти от най-различни поколения. Никой не можеше да устои на Мики Маус.

Джейн реагира по същия начин, както стотици пациенти преди нея. Смя се щастливо и много пъти възкликна „О-о!“ и „А-а!“. Когато вече спря да се възхищава от колекцията и седна в едно от големите кожени кресла, тя беше готова за терапевтичния сеанс; напрежението и безпокойството й бяха изчезнали. Обичайната магия на Мики бе успяла.

В кабинета на Керъл нямаше психоаналитична кушетка. Тя предпочиташе да води своите сеанси от голямо кресло, като пациентът седеше в същото от другата страна на осмоъгълната масичка за кафе. Завесите винаги бяха спуснати докрай; покрити с абажур подови лампи осигуряваха мека, златиста светлина. Ако изключим стената с изображения на Мики Маус, атмосферата в стаята беше от деветнайсети век.