Дийн Кунц - Маска

Побъбриха няколко минути за колекцията и Керъл каза:

— Добре, миличка. Мисля, че е време да започваме.

По челото на момичето се появиха тревожни бръчки.

— Наистина ли мислиш, че тази хипноза е добра идея?

— Да. Считам, че тя е най-доброто средство за възстановяване на твоята памет. Не се тревожи. Процесът е много прост. Само се отпусни и остави той да те носи. Нали нямаш нищо против?

— Е… добре.

Керъл стана, заобиколи масичката, и Джейн също започна да се изправя.

— Не, ти си стой — рече Керъл. Тя застана зад креслото и докосна с крайчеца на пръстите си слепоочията на Джейн. — Отпусни се, миличка. Облегни се назад. Ръцете — в скута. Дланите — нагоре, без напрежение в пръстите. Така е добре. Сега затвори очи. Затворени ли са?

— Да.

— Добре. Много добре. Сега искам да мислиш за хвърчило. Голямо, с форма на диамант. Нарисувай го в съзнанието си. То е огромно, синьо хвърчило, плаващо високо в синьото небе. Виждаш ли го?

След кратко колебание, момичето отвърна:

— Да.

— Наблюдавай хвърчилото, сладка моя. Виж го как нежно се издига и спуска по въздушните течения. Издига се, спуска се, нагоре и надолу, нагоре и надолу, наляво и надясно, плава тъй грациозно, далеч над земята, по средата между земята и облаците, високо над главата ти — Керъл говореше с плавен, успокояващ, ритмичен глас, впила поглед в гъстата руса коса на момичето. — Както гледаш хвърчилото, постепенно ще станеш лека и свободна като него. Ще се научиш да се извисяваш нагоре, нагоре в синьото небе, също като хвърчилото — тя едва-едва започна да описва кръгове с пръстите си по слепоочията на момичето. — Цялото напрежение те напуска, всички тревоги и грижи отплават надалеч, надалеч, докато в главата ти остане единствено мисълта за хвърчилото, плаващото хвърчило в синьото небе. От черепа, челото и слепоочията ти е смъкната огромна тежест. Вече се чувстваш много по-лека — тя премести ръцете си надолу към шията на момичето. — Мускулите в шията ти се отпускат. Напрежението ги напуска. Огромна тежест пада от тях. Вече си толкова олекнала, че почти можеш да почувстваш как се издигаш към хвърчилото… почти… почти… — тя смъкна ръце по-надолу и докосна раменете на момичето. — Отпусни се. Позволи на напрежението да падне от тебе. Като бетонни блокове. И да станеш лека, все по-лека. И от гърдите ти пада тежест. А сега летиш. Само на няколко инча от земята, но летиш .

— Да… летя — каза тя с натежал глас.

— Хвърчилото се плъзга високо над тебе, но и ти бавно, бавно се движиш натам, за да отидеш при него.

Тя продължи в този дух около минута, после се върна при своето кресло и седна в него.

Джейн се бе свлякла ниско в другото кресло, главата й беше наклонена встрани, чертите на лицето й изглеждаха меки и отпуснати и дишаше леко.

— Ти спиш много дълбоко — каза й Керъл. — Много отпускащ и дълбок, дълбок сън. Разбираш ли?

— Да — промърмори момичето.

— Ще ми отговориш на няколко въпроса.

— Добре.

— Ще останеш в своя дълбок сън и ще отговаряш на моите въпроси, докато ти кажа, че е време да се събудиш. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Много добре. А сега кажи ми — как ти е името?

Момичето мълчеше.

— Как е името ти, сладка моя?

— Джейн.

— Това истинското ти име ли е?

— Не.

— А как е истинското ти име?

Джейн се намръщи.

— Не мога… да си спомня.

— Откъде си дошла?

— От болницата.

— А преди това?

— Никъде.

В ъгълчето на устата й проблесна струйка слюнка. Тя я облиза с безразличие преди да е потекла по брадичката й.

Керъл попита:

— Миличка, спомняш ли си часовника с Мики Маус, който видя преди няколко минути?

— Да.

— Е, аз го взех от рафта — каза Керъл, въпреки че не бе помръдвала от стола. — А сега въртя стрелките му назад, едно завъртане по циферблата, още едно, все назад. Виждаш ли как стрелките на този часовник с образа на Мики Маус се движат назад?

— Да.

— А сега става нещо много любопитно. Както въртя тези стрелки назад и назад, самото време започва да тече обратно. Вече не е единайсет и четвърт. Сега е единайсет. Това е вълшебен часовник. Той командва посоката на времето. А сега е десет часа сутринта… девет часа… осем часа… Огледай се около себе си. Къде се намираш?

Момичето отвори очи. Те бяха заковани в някаква далечна точка.

— Ъ-ъ-ъ… в кухнята. Масичката за закусване. Ей, пушеното е много вкусно и крехко.

Постепенно Керъл я водеше назад във времето, обратно през дните, прекарани в болницата, докато накрая стигна до произшествието в четвъртък сутринта. Момичето трепна, преживявайки отново момента на удара, извикала Керъл я успокои и след това се върнаха още няколко минути назад.