Дийн Кунц - Маска

— Стоиш на тротоара — рече Керъл. — Облечена си само с блуза и дънки. Вали. Студено е.

Момичето отново затвори очи. Потрепери.

— Как е името ти? — попита я Керъл.

Мълчание.

— Как е името ти, мила моя?

— Не зная.

— Откъде си дошла току-що?

— Отникъде.

— Искаш да кажеш, че имаш амнезия?

— Да.

— Още преди инцидента?

— Да.

Въпреки че беше все така загрижена за момичето, Керъл бе облекчена да чуе, че не тя е отговорна за състоянието на Джейн. За секунда и тя се почувства като онова синьо хвърчило, способна да се извиси и полети надалеч. После продължи:

— Е, добре. Каниш се да излезеш на улицата. Просто искаш да я пресечеш, или имаш намерение да се хвърлиш пред някоя кола?

— Не… знам.

— Как се чувстваш? Весела? Потисната? Безразлична?

— Уплашена — гласът на момичето беше съвсем тих и треперещ.

— От какво си изплашена?

Мълчание.

— То иде.

— Кое иде?

— Зад мен е!

— Какво има зад тебе?

Момичето отново отвори очи. Погледът й все още се рееше в далечината, но сега в нейните очи се четеше силен ужас.

— Какво има зад тебе? — повтори Керъл.

— О, Господи — промълви момичето с нещастен глас.

— Какво има?

— Не, не — тя поклати глава. Лицето й беше съвсем пребледняло.

Керъл се наведе напред в креслото си.

— Отпусни се, сладка моя. Ще се отпуснеш и ще бъдеш спокойна. Затвори очи. Спокойно… като хвърчилото… високо, над всичко… летящо… топло.

Напрежението изчезна от лицето на Джейн.

— Сега е по-добре — каза Керъл. — Като останеш спокойна, все така отпусната и спокойна, ще ми кажеш от какво се страхуваш.

Момичето не промълви нито дума.

— Скъпа моя, какво те е изплашило? Какво има зад тебе?

— Нещо…

— Какво е то?

— Нещо…

Керъл помоли спокойно и търпеливо:

— А по-точно?

— Аз… не знам какво е това… но то идва… и ме плаши.

— Добре. Нека отидем още малко назад — и използвайки стрелките от циферблата на часовника с Мики Маус, тя върна момичето още един цял ден към миналото. — А сега се огледай. Къде си?

— Никъде.

— Какво виждаш?

— Нищо.

— Трябва да виждаш нещо, скъпа.

— Мрак.

— В тъмна стая ли си?

— Не.

— Или някъде на открито през нощта?

— Не.

Тя върна момичето с още един ден.

— А сега какво виждаш?

— Само тъмнината.

— Все трябва да има и нещо друго.

— Нищо.

— Отвори очи, мила моя.

Момичето се подчини. В сините й очи нямаше никакво изражение, бяха като от стъкло.

— Нищо.

Керъл се намръщи.

— А ти права ли си или седнала в това тъмно място?

— Не знам.

— Какво чувстваш под себе си? Стол? Под? Легло?

— Нищо.

— Протегни ръка. Докосни пода.

— Няма под.

Разтревожена от погрешната посока, която поемаше сеансът, Керъл се надигна в стола си и погледна продължително момичето. Чудеше се какво да предприеме.

След няколко секунди миглите на момичето леко помръднаха и очите й се затвориха.

Накрая Керъл каза:

— Добре. Отново въртя стрелките на часовника назад. Времето тече в обратна посока. То ще продължи да се връща назад час по час, ден по ден, все по-бързо и по-бързо, докато ти не ме спреш. Искам да ме спреш, едва когато излезеш от мрака и можеш да ми кажеш къде се намираш. Сега въртя стрелките. Назад… Назад…

Десет секунди изминаха в тишина. Двайсет. Трийсет.

След цяла минута мълчание Керъл попита:

— Къде си?

— Все още никъде.

— Продължаваме. Назад… Назад във времето…

След още една минута Керъл започна да си мисли, че тук има нещо нередно. Имаше тревожното усещане, че губи контрол над положението и поставя пациентката си пред някаква опасност, която не може да се предвиди. Но точно когато смяташе да прекъсне връщането и да поведе отново момичето напред, Джейн най-накрая проговори:

Момичето подскочи от стола като пружина и се изправи, като се мяташе и пищеше.

— Някой да ми помогне! Мамо! Лельо Рейчъл! За Бога, помогнете ми!

Гласът не беше на Джейн. Излизаше от нейната уста, минаваше през езика и устните й, но изобщо не приличаше на нейния. Не че просто беше изменен от паниката. Беше съвсем различен от гласа на Джейн. Имаше свой тембър, акцент и интонация.

— Ще умра тук! Помощ! Измъкнете ме оттук!

Керъл също скочи на крака.

— Скъпа, спри! Успокой се!

— Запалих се! Запалих се! — пищеше момичето и удряше по дрехите си, като че ли се опитваше да потуши пламъците.

— Не! — рязко каза Керъл. Заобиколи масичката за кафе и успя да хване ръката на момичето, макар и междувременно да отнесе няколко удара напосоки.