Дийн Кунц - Маска

Мислеше за Ленърд, мъжа, който ракът й отне преди осемнайсет години. Той беше добър, трудолюбив, щедър, любещ човек, много приятен събеседник. Тя го бе обичала силно.

Но тогава не всички обичаха Ленърд. И той имаше своите слабости. Най-лошото му качество бе неговата нетърпеливост — и острият език, който тя предизвикваше. Не можеше да понася мързеливи, незаинтересувани, необразовани и глупави хора. „А това включва две трети от човешката раса“, повтаряше той често, особено когато беше в по-кисело настроение. Тъй като бе честен човек и горещата му кръв не изобилстваше от дипломатичност, казваше на хората точно какво мисли за тях. Заради това в живота му изобщо нямаше лъжи и измами, но имаше забележително много врагове.

Чудеше се дали не се е обаждал някой от тези врагове, преструвайки се на Ленърд. Човек с извратена психика можеше да получи от измъчването на Ленърдовата вдовица толкова наслаждение, колкото и от измъчването на самия Ленърд. Възможно бе да чувства силно удоволствие от измъчването на нейния котарак и от безпокойството, което причиняваше със своите телефонни обаждания.

Но след осемнайсет години? Кой би могъл да запомни гласа на Ленърд тъй добре, че след толкова време да го имитира съвършено успешно? Със сигурност тя беше единственият човек, който все още можеше да разпознае този глас само от дума-две. А и защо ще замесва Керъл? Ленърд бе починал три години преди Керъл да навлезе в живота на Грейс; той изобщо не познаваше това момиче. Не бе възможно и неговите врагове да имат нещо против Керъл. Какво искаше да каже онзи, който се обади, наричайки Керъл „Вила“? Но най-голямо безпокойство предизвикваше въпросът откъде той можеше да знае, че тя току-що е направила ябълкови топчета?

Имаше и друго обяснение, въпреки нейната неохота да го обмисли. Може би човекът от телефона не беше един от враговете на Ленърд. Може би действително се бе обадил самият Ленърд. Обаждане от мъртвец.

— Не, това е невъзможно.

— Много хора вярват в призраци.

— Но не и аз.

Тя се замисли за своите странни сънища от миналата седмица. Тогава не вярваше в съновните предсказания. А сега — да. Защо пък не и в призраци?

Не. Тя беше жена, възпитана в здравомислие, животът й беше протекъл стабилно и разумно, имаше доста познания в науките и винаги бе вярвала, не именно там се крият всички отговори. Ако сега, на седемдесетгодишна възраст, тя отвореше шлюзовете на своята иначе рационална философия за вярата в призраци, може би я чакаше наводнението на лудостта. Започне ли веднъж човек да вижда призраци, то какво е следващото, което го очаква? Вампири? Нужно ли бе отсега насетне винаги и навсякъде да носи със себе си подострен дървен кол и разпятие? Ами върколаците? Май ще е най-добре да си купи кутийка със сребърни куршуми! А злите елфи, които живеят в центъра на земята и причиняват земетресения и вулканични изригвания? Разбира се! Защо пък не?

Грейс се засмя с горчивина.

Не можеше да си позволи изведнъж да повярва в призраци, защото едно суеверие можеше да повлече след себе си приемането на безброй други. А тя беше вече твърде стара, чувстваше се добре със сегашните си разбирания и бе съвсем привикнала със своя начин на живот, за да осмисля наново всичките си житейски възгледи. И в никакъв случай нямаше да се поддаде на изкушението за подобна жестока преоценка само заради това, че е провела два странни телефонни разговора.

Следователно й оставаше да реши единствено дали да разкаже или не на Керъл, че някой я безпокои и използува нейното име. Опита се да си представи собствения си глас, когато започне да обяснява за телефонните обаждания и се опита да разкаже накратко своята теория за отравянето или наркотичното опияняване на Аристофан. Нямаше никаква надежда, че гласът й ще звучи като познатата на всички Грейс Митовски. Щеше да прилича на истерична старица, търсеща несъществуващи заговорници зад всяка врата и под всяко легло.

Дори можеха да помислят, че я хваща старческото слабоумие.

„А хваща ли ме?“, зачуди се тя. „Въобразих ли си телефонните обаждания? Не. Сигурна съм.“

Не си беше въобразила също и промяната в личността на Аристофан. Погледна одраскванията от нокти върху дланта си; макар и вече да заздравяваха, те все още бяха червени и подути. Доказателство. Тези белези представляваха едно доказателство, че нещо не е наред.

„Не съм слабоумна“, каза си тя. „Ни най-малко. Но и не искам да ми се наложи да убеждавам Керъл и Пол, че дъската ми е съвсем наред, след като вече съм им казала за някакви телефонни обаждания от Ленърд. По-добре да си трая сега-засега. Ще почакам. Ще видя какво ще се случи. Така или иначе, и сама мога да разгадая всичко. И да се справя.“