Дийн Кунц - Маска

— Тази стая наистина ли е просто гостна? — попита Джейн с неверие. — И не я използвате редовно? Ей, ако тази къща беше моя, непрекъснато щях да влизам тука! Просто щях да сядам вътре и да прочитам две-три страници всеки ден — чета си, седя си там под извития прозорец и попивам атмосферата.

Керъл винаги бе харесвала тази стая, но сега, през очите на Джейн, тя я възприе и оцени по нов начин. Като гледаше как момичето се докосва до всяко нещо — плъзга вратите на стенния гардероб, проверява гледката от всяка точка на дъгообразния прозорец, сяда върху дюшека на леглото с кралски размери, за да усети мекотата на дюшека му — Керъл разбра едно от предимствата да имаш деца в дома си: техните невинни, свежи възприятия за всичко можеха да опазят родителите и техните разбирания от застаряване.

Тази вечер Керъл, Пол и Джейн приготвиха вечерята заедно. Момичето веднага установи добър контакт и всички се чувстваха уютно, макар и тя да беше малко срамежлива. Смяха се много и в кухнята, и на масата.

След вечерята Джейн се залови с миенето на чиниите, докато Керъл и Пол почистваха масата. Когато останаха за момент сами в столовата и момичето не ги чуваше, Пол каза тихо:

— Тя е страхотно дете.

— Не ти ли го казах?

— И все пак има нещо интересно.

— Какво?

— Още откакто я видях този следобед пред съдебната зала — обясни Пол, — ме преследва чувството, че съм я виждал някъде и преди.

— Къде?

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. Но в лицето й виждам нещо познато.

Целият вторник следобед Грейс очакваше телефонът да звънне отново.

Ужасяваше я необходимостта да го вдигне.

Тя се опита да обезсили своето нервно напрежение, като почисти къщата. Изтърка пода на кухнята, обърса праха от мебелите във всяка от стаите и измете всички килими.

Но не можеше да се отърве от мисълта за телефонното обаждане: хартиено-сухият, изкривен от ехото глас, приличен на Ленърдовия; странните неща, казани от него; зловещата тишина, когато той вече не се чуваше; тревожното усещане за огромни разстояния, непостижимата за въображението пропаст от пространство и време…

Това трябваше да е някаква измама. Но кой можеше да носи отговорността за нея? А и защо ще я измъчва с имитации на Ленърдовия глас, и то осемнайсет години след неговата смърт? Какъв смисъл можеше да има подобна игра сега, след изтичането на толкова време?

Опита се да отвлече мислите си от разговора с изпичането на ябълки в тесто. Сочните ябълкови топчета с коричка — поднесени с канела, мляко и съвсем мъничко захар — бяха нейното любимо ястие за вечеря, защото тя беше родена и израснала в Ланкастър, сърцето на холандската провинция в Пенсилвания, където този специалитет се считаше за единствен и неповторим по вкус. Но във вторник вечерта тя нямаше апетит дори и за ябълкови топчета с тесто. Погълна няколко хапки, но дори не стигна до половината на първото топче, въпреки че обикновено се справяше с две за едно ядене.

Тя продължаваше да човърка без интерес своята вечеря, когато телефонът иззвъня.

Главата й подскочи рязко. Погледна стенния телефон над малката, вградена в стената масичка до хладилника.

Той звънна отново. И отново.

Треперейки, тя стана, приближи се до телефона и вдигна слушалката.

— Грейси…

Гласът бе едва чут, но думите се разбираха.

Той беше. Ленърд. Или някой, чиито глас беше досущ като гласа на Ленърд преди години.

Тя не можа да му отговори. Гласните струни се свиха здраво в гърлото й.

— Грейси…

Краката й се подкосиха, като че се топяха под нейната тежест. Измъкна столчето, пъхнато под плота на масичката, и бързо седна на него.

— Грейси… не позволявай да се случи отново. Това не бива… да продължава вечно… отново и отново… кръвта… убийството…

Тя затвори очи и с всички сили си наложи да говори. Гласът й беше слаб и треперещ. Дори не можеше да познае, че е нейният. Беше глас на непознат човек — на някоя изтощена, уплашена стара жена, която едва се държи на краката си.

— Кой се обажда?

Шепнещият, ехтящ глас от телефона каза:

— Пази нея, Грейс.

— Какво искате от мене?

— Пази нея.

— Защо правите това?

— Пази я.

— Кого да пазя? — изрече тя настойчиво.

— Вила. Пази Вила.

Все още беше уплашена и объркана, но вече започваше и да се ядосва.

— Не познавам никаква Вила, по дяволите! Кой се обажда?

— Ленърд.

— А, не! Да не мислите, че съм някоя кретаща и оглупяла старица? Ленърд е мъртъв. От осемнайсет години! Вие не сте Ленърд. Що за игра си играете?