Дийн Кунц - Маска

— Не знам. Сигурно в понеделник или вторник.

— Ще се постарая да покажа добро поведение — рече Пол.

— Ще се измиеш ли добре зад ушите?

— Разбира се. Даже ще си обуя обувки.

Керъл се усмихна.

— И да не си бъркаш в носа пред съдията.

— Ами ако той започне пръв да си бърка?

— Обичам те, доктор Трейси — каза Керъл.

— А аз обичам тебе, доктор Трейси.

Когато остави слушалката на телефона и се запъти към изхода, тя беше в чудесно настроение. Точно сега дори и кичовият декор във фоайето за посетители не можеше да опъне нервите й.

Тази нощ в дома на семейство Трейси не се чуха удари, нямаше и следа от полтъргайста, за който господин Олзгуд бе предупредил Пол. Той не им създаде неприятности цели два дни. Странният шум и вибрациите престанаха тъй необяснимо, както бяха и започнали.

Керъл също не сънува кошмари. Спеше дълбоко, спокойно, не се събуждаше. Тя бързо забрави брадвата с блестящо, сребристо острие, махаща застрашително напред-назад в необикновената пустота.

Оправи се и времето. Облаците се разсеяха в неделя. Понеделничното небе беше слънчево и ясносиньо.

Във вторник следобед, докато в съда Пол и Керъл се опитваха да получат правото за временна опека над Джейн Доу, Грейс Митовски почистваше кухнята си. Точно приключи с праха върху хладилника, и телефонът звънна.

— Ало.

Никой не отговори.

— Ало — повтори тя.

Чу се съвсем тих мъжки шепот:

— Грейс…

— Да?

Думите му бяха приглушени, а и по линията имаше ехо, като че ли гласът идеше от празна тенекиена кутия.

— Не мога да ви разбера — каза тя. — Защо не говорите по-силно?

Той опита, но думите отново се изгубиха. Те сякаш пресичаха огромно разстояние, преминаваха през някаква невъобразимо широка пропаст.

— Връзката е ужасна — рече тя. — Налага се да говорите по-силно.

— Грейс — изрече той с мъничко по-висок глас. — Грейси… вече е почти невъзможно. Късно е, трябва… да бързаш. Ти трябва да го спреш… да не се случи… отново — гласът беше като шумолене, някак чуплив, и сякаш от време на време тихо хрущеше като смачканите от стъпки мъртви есенни листа. — Почти е невъзможно… късно е… твърде късно…

Тя разпозна гласа и кръвта й изстина. Ръката й стисна здраво слушалката, не можеше да си поеме дъх. — Грейси… това не може да продължава вечно. Ти трябва… да му сложиш край. Пази нея, Грейси. Пази я…

Гласът постепенно заглъхна.

Не се чуваше нищо. Но това не беше тишината на открита телефонна линия. Нямаше съскане. Нито далечно електронно жужене. Само съвършена тишина, ненарушена дори и от най-лекото потракване или бръмчене на електронните вериги. Огромна тишина. Тишината на безкрая.

Тя остави слушалката.

Започна да трепери.

Приближи се до шкафа и взе бутилката скоч, пазена за гости. Наля си глътка за двама и седна до кухненската маса.

Алкохолът не я стопли. Все така я разтърсваха ледени тръпки.

Гласът от телефона принадлежеше на Ленърд. Нейният съпруг. Той беше мъртъв от осемнайсет години.

Във вторник, след като успяха да издействат временната опека над Джейн Доу, Пол тръгна към къщи, за да работи над своя роман, а Керъл поведе момичето на пазар. Джейн нямаше никакви дрехи, освен тези, които носеше преди да изскочи пред фолксвагена миналия четвъртък сутринта, затова се нуждаеше от много неща, дори и само за няколко дни. Тя се притесняваше да харчи парите на Керъл и отначало никак не желаеше да признае, че харесва видяното или че нещо и подхожда и става достатъчно добре, за да го купят.

Накрая Керъл й каза:

— Мила, ти имаш нужда от тази дреха, затова, моля те, отпусни се и ми позволи да ти я купя. Става ли? В крайна сметка парите изобщо няма да са от моя джоб. Най-вероятно ще се разплатя с твоите родители или ще ми върнат парите от програмата за осиновени деца, или пък от някоя друга окръжна институция.

Доводите й свършиха работа. Набързо купиха два чифта дънки, няколко блузи, чифт добри маратонки, чорапи, пуловер и яке от непромокаема материя.

Когато се прибраха у дома, къщата в английски кралски стил направи силно впечатление на Джейн със своите прозорци от цветно стъкло, начупената линия на покрива и каменната зидария. Направо се влюби в гостната, където щеше да остане. Покривът й беше куполообразен, под извития прозорец на издадената ниша имаше дълго дъгообразно канапе, а едната стена се състоеше от огледалните врати на скрит гардероб. Цветовете бяха тъмносиньо и бледо бежово, а мебелировката — стил „кралица Ана“, направена от лъскаво черешово дърво.