Дийн Кунц - Маска

Почувства се по-добре след вземането на това решение. Очакването на почивка, дори и съвсем кратка, беше достатъчно, за да намали доста нейното напрежение.

Погледна Пол и каза:

— Обичам те.

Той продължи да похърква тихо.

Усмихната, тя щракна ключето на осветлението и отново се сгуши под завивките. Две минути слуша шума на дъжда и ритмичното дишане на мъжа си; след това я пое дълбокото течение на здрав, успокояващ сън.

Дъждът, който валя цяла събота, беше подходящ финал за монотонната и мокра седмица без нито един слънчев лъч. Този ден също бе хладен, вятърът хапеше.

Керъл посети Джейн в болницата в събота следобед. Играха карти и говориха за някои от статиите, които момичето беше прочело в списанията, купени от Керъл. По време на целия разговор, независимо от темата в момента, тя непрекъснато, но внимателно се опитваше да разбере повече за амнезията на момичето, подтикваше паметта му, без да му позволи да забележи това насърчаване. Но усилията се оказаха напразни, защото миналото на Джейн все оставаше извън обсега на нейното съзнание.

В края на следобедните часове за посещения, когато вече тръгваше към асансьорите на третия етаж, Керъл срещна доктор Сам Ханъпорт в коридора.

— Полицията още ли не е открила никаква следа? — попита го тя.

Той сви снажните си рамене.

— Още не е.

— От катастрофата вече изминаха повече от два дни.

— Което не е чак толкова много.

— На горкото момиче ей там те му изглеждат цяла вечност — каза Керъл, като посочи към вратата на стая 316.

— Знам — отвърна Ханъпорт. — И на мене това ми е неприятно колкото и на вас. Но все още е твърде рано за песимизъм.

— Ако аз имах момиче като нея и ако моето момиче изчезнеше дори и за един ден, аз щях здраво да притисна полицията и с адска скорост бих осигурила появата на тази история във всички вестници, щях да чукам на всякакви врати и така да им досаждам, че целият град да вдигне ръце от мене.

Ханъпорт кимна.

— Сигурен съм, че бихте го направили. Видях как действате и се възхищавам от стила ви. Чуйте, мисля, че вашите посещения при момичето имат страхотно значение за поддържането на нейния дух. Благородно е от ваша страна да й отделяте това време.

— Е, целта ми не е вечеря в моя чест — каза Керъл. — Не мисля, че правя нещо повече от това, което е нужно. Искам да кажа, че чувствам някаква отговорност.

Приближи се медицинска сестра, бутаща пациент в количка. Керъл и Ханъпорт й направиха път.

— Поне изглежда, че физическото състояние на Джейн е добро — рече Керъл.

— Така ви казах и в сряда — няма сериозни наранявания. Всъщност точно защото е в толкова добро състояние, тя представлява за нас проблем. В действителност мястото й не е в болница. Просто се надявам, че родителите ще се появят, преди да съм принуден да я изпиша.

— Да я изпишете? Но вие не можете да направите това, щом тя няма къде да отиде. Тя не може да се оправи извън стените на болницата. За Бога, та тя даже не знае коя е!

— Естествено, ще я задържа тука колкото мога. Но вероятно още късно тази вечер или утре сутринта всички легла ще бъдат заети. И тогава, ако броят на спешните случаи е по-голям от броя на вече планираните изписвания, ще се наложи да потърсим още няколко пациенти, които могат да напуснат без никаква опасност. Джейн трябва да е една от тях. Ако докарат тука някой с пукнат череп при автомобилна катастрофа или линейката остави при нас жена, пребита от ревнив приятел, аз не мога да оправдая отклоняването на сериозно ранени хора и да държа съвсем здраво момиче, чийто най-тежък физически проблем е контузия на лявото рамо.

— Но нейната амнезия…

— Тя е нещо, което ние така или иначе не можем да излекуваме.

— Но тя няма къде да отиде — настояваше Керъл. — Какво ще се случи с нея?

Ханъпорт отговори със своя спокоен, тих и вдъхващ увереност глас:

— Всичко при нея ще е наред. Наистина. Ние няма да я изоставим просто така. Ще пледираме да бъде поставена под съдебна опека, докато се появят родителите й. Междувременно тя ще се оправи така, както и тук, в някое заведение, където грижите не са толкова много.

— За какво заведение говорите?

— Само на три пресечки оттук има дом за избягали от къщи и бременни млади момичета, при това той е много по-чист и добре поддържан, отколкото е обичайно за държавни институции от този вид.

— Домът „Полмър“ — каза Керъл. — Знам го.

— Тогава знаете, че той не е затвор или сметище.