Дийн Кунц - Маска

Тишина.

Той чакаше. Минута. Две минути.

Нищо.

Не се чуваше друг звук, освен плющенето на дъжда по стъклата и барабаненето му по покрива.

Този път само три удара като от чук. По-силни от всички, усетени досега. Но само три. Имаше чувството, че някой сякаш си играе с него, подиграва му се.

В стая 316, малко преди полунощ, момичето се смееше тихо насън.

През прозореца се виждаха пулсиращи светкавици, нощта проблясваше и тъмнината започваше за миг да препуска, като че ли се бе превърнала в огромен кръвожаден звяр.

Момичето се обърна по корем и без да се събуди, тихо промърмори във възглавницата:

— Брадвата — каза тя със замечтана въздишка. — Брадвата…

Точно когато часовникът биеше полунощ, четирийсет минути след като беше заспала, Керъл изскочи от завивките си лудо трепереща. Докато се мъчеше да се откопчи от студената прегръдка на своя кошмар, тя чу някой да казва:

— То иде! То иде!

Започна да се взира с безумен, невиждащ поглед в тъмната стая, докато накрая разбра, че този обхванат от паника глас е нейният собствен.

Изведнъж усети, че не може да понася мрака и секунда повече. Отчаяно затърси ключето на нощната лампа, намери го и се отпусна облекчена.

Светлината не подразни Пол. Той измърмори нещо насън, но не се събуди.

Керъл се облегна върху таблата на леглото, заслушана в бързото биене на собственото си сърце, което постепенно възвръщаше нормалния си ритъм.

Ръцете й бяха леденостудени. Скри ги под завивките и сви дланите си на юмруци, за да се стоплят.

„Тези кошмари трябва да спрат“, каза си тя. „Не мога да преживявам това всяка нощ. Имам нужда от сън.“

Може би беше крайно време за малко почивка. Работеше твърде усилено от доста дълго време. Вероятно натрупаната умора също бе отчасти виновна за лошите сънища. Освен това напоследък живееше под голямо напрежение: висящото осиновяване, събитията от сряда в офиса на О’Брайън, които едва не свършиха трагично, катастрофата вчера сутринта, амнезията на момичето и нейното усещане, че е отговорна за това… Толкова напрегнат начин на живот можеше да причини изключително живи кошмари, точно като преживените от нея. Стори й се, че една седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, ще бъде идеалното лекарство.

Сякаш не й стигаха всички останали източници на стрес, а наближаваше и онзи ден, рожденият ден на детето, което тя даде за осиновяване. След седмица й един ден, не тази, а следващата събота, се навършваха шестнайсет години, откакто беше изоставила бебето. И осем дни преди настъпването на тази годишнина върху душата й вече тегнеше тежката мантия на вината. Както и друг път, не преминеше ли веднъж следващата събота, тя най-вероятно щеше да е в тежка депресия. Седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, може би щеше да се окаже идеалното лекарство и за това заболяване.

Миналата година купиха с Пол един акър 12 12 Един акър е равен на около четири декара. — Б.пр. гориста земя с малка ваканционна къща в планините. Постройката беше удобна — две спални, баня, всекидневна с голяма зидана камина и кухня с всички удобства — убежище, съчетаващо удобствата на цивилизования живот с чист въздух, чудни гледки и спокойствие, което бе лукс в градовете.

Бяха реши ли да се усамотяват в къщичката поне два уикенда през всеки летен месец, но си направиха труда да пътуват дотам само три пъти в последните четири месеца, а това дори не бе и половината от времето, което се надяваха да прекарват в планината. Пол работеше усилено, искаше да изпълни доста на брой самоналожени крайни срокове за своя роман, а тя беше поела още пациенти — две деца с много сериозни проблеми, на които просто не можеше да се откаже — и стана тъй, че работата зае всяка свободна секунда и за нея, и за Пол. Може би наистина се престараваха, както и О’Брайън бе помислил за тях.

Но вземем ли веднъж дете, ние ще се променим, каза си Керъл. Ще намираме много свободно време за почивка и семейни излети, защото най-обичаната от нас работа ще бъде създаването на възможно най-добрата среда за нашето дете.

Сега, изправена в леглото, все още неосвободена от леденото присъствие на кошмара в своето съзнание, тя реши, че още от този момент ще започне да променя живота си. Те непременно щяха да се освободят за няколко дни, може би цяла седмица, и да заминат за планините преди срещата на комитета по препоръките в края на месеца, тъй че да бъдат отпочинали и спокойни, когато най-сетне се срещнат с бъдещото свое дете. Но, разбира се, не можеха да потеглят още идната седмица. Беше и нужно време за съставяне на нова схема за предварително уговорените часове. Освен това не искаше да напуска града преди родителите на Джейн Доу да се появят и установят точната самоличност на момичето; това можеше да отнеме още няколко дни. Но бяха длъжни да откъснат от по-следващата седмица един голям отрязък от време и тя вече знаеше, че първата й работа утре сутринта е да започне увещаването на Пол.