Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

„Излишно е да споря“, помисли си Берта, а през това време свещеникът бръкна в джоба си и извади няколко хапчета.

— Нищо няма да усетиш — каза той. — Хайде да влезем вътре!

— Нито вие, нито който и да е друг от селото ще стъпи в къщата ми, докато съм жива! Може би късно тази вечер вратата ще е отворена, но сега не е.

Свещеникът кимна към единия от мъжете и той се приближи с пластмасово шише.

— Вземи тези хапчета! Ще заспиш за няколко часа, а когато се събудиш, ще бъдеш на небето до мъжа си.

— Винаги съм била до мъжа си; освен това никога не съм вземала приспивателни, въпреки че страдам от безсъние.

— Още по-добре! В такъв случай ще ти подействат почти веднага.

Слънцето вече бе залязло, мракът бързо се спускаше над долината, църквата, селото.

— А ако откажа да ги взема?

— Ще ги вземеш насила.

Тя погледна мъжете, които придружаваха свещеника, и разбра, че той казва истината. Взе хапчетата, сложи ги в устата си и изпи шишето до дъно. Вода: без вкус, без мирис, без цвят… и въпреки това най-важното нещо на света. Също като нея в този момент.

Погледна още веднъж планината, която вече тънеше в мрак. Видя да изгрява първата звезда на небето и си помисли, че всъщност е имала хубав живот: бе се родила и щеше да умре на едно място, което обичаше, въпреки че самото място не я обичаше особено, но какво значение имаше това? Който обича, очаквайки някакво възнаграждение, си губи времето.

Беше благословена. Никога не бе посещавала друга страна, но знаеше, че тук, във Вискос, се случват същите неща като на всяко друго място. Бе загубила мъжа си, когото обичаше, но Господ й бе дал радостта той да продължава да е до нея, дори и мъртъв. Бе видяла селото да процъфтява, бе присъствала на упадъка му и си отиваше, преди да го види напълно унищожено. Бе опознала хората с техните недостатъци и добродетели и вярваше, че най-накрая човешката доброта ще победи въпреки всичко, което й се случваше сега, въпреки борбите в невидимия свят, на които мъжът й бе свидетел, както твърдеше.

Дожаля й за свещеника, за кмета, за сеньорита Прим, за чужденеца, за всеки един от жителите на Вискос: злото не може да доведе до добро, въпреки че те искаха да вярват в това. Когато откриеха истината, щеше да е твърде късно.

Съжаляваше само за едно нещо в живота си: никога не бе виждала морето. Знаеше, че то съществува, огромно, бурно и същевременно спокойно, но никога не бе имала възможност да отиде до него, да опита солената му вода, да почувства под босите си крака пясъка, да се потопи в студената вода, сякаш се завръща в корема на Великата майка (сети се, че келтите са обичали този израз).

С изключение на това нямаше за какво друго да съжалява. Бе тъжна, много тъжна, че именно така трябва да си замине от този свят, но не искаше да се чувства като жертва: сигурно Господ й бе отредил тази роля и тя бе много по-хубава от ролята, която бе избрал за свещеника.

— Искам да ти поговоря за доброто и злото — чу го тя да казва, усещайки едновременно с това как ръцете и краката й изтръпват.

— Няма нужда. Вие не познавате доброто. Отровен сте от злото, което са ви причинили, и сега заразявате с тази чума и нашия край. Не сте по-различен от чужденеца, който дойде да ни посети и да ни унищожи.

Едва чу последните си думи. Погледна към звездата и затвори очи.

Чужденецът влезе в банята, изми старателно всяко едно от златните кюлчета и отново ги прибра в старата износена раница. Преди два дни бе слязъл от сцената, но сега се връщаше за последното действие — налагаше се да се появи отново.

Всичко бе внимателно замислено: от избора на изолираното селце с малко жители до намирането на съучастник, така че, ако нещата вземат неприятен обрат, никой да не може да го обвини в подбудителство; касетофонът, възнаграждението, предпазливите стъпки, първият етап, в който се бе сприятелил с жителите, вторият етап, в който бе всял страх и объркване. Щеше да стори с другите това, което Господ бе сторил с него. Господ му бе направил добро, а после го бе хвърлил в пропастта. Същото щеше да направи и той.

Бе обмислил и най-дребната подробност с изключение на едно нещо: никога не бе предполагал, че планът му ще се осъществи. Беше сигурен, че когато настъпи моментът да бъде взето някакво решение, едно обикновено „не“ ще промени цялата история. Бе достатъчно един-единствен човек да се откаже от престъплението, за да докаже, че не всичко е изгубено. Ако един човек спаси селото, целият свят ще бъде спасен. Това ще означава, че все още има реална надежда доброто да е по-силно, а терористите да не са знаели какво голямо зло извършват. Най-сетне ще им прости, а дните на страдания ще бъдат заменени от тъжен спомен, той ще се научи да живее с него и ще се опита отново да бъде щастлив. Срещу това „не“, което би искал да чуе, селото ще получи десетте златни кюлчета, независимо от облога, който бе сключил с момичето.